Монголия и жителите й трябва да бъдат доближавани бавно и смирено. Можеш да обиколиш страната с джип за няколко месеца и ще имаш повече за разказване, отколкото конник, яздил три седмици. Но само времето, прекарано на самото място, е от значение тук, затова пътят към опознаването на монголската култура се изминава пеша.
"Под юртите на Монголия" на Марк Ало ни отвежда по следите на синовете на степта в необятното и разнородно пространство на Централна Азия.
Авторът извървява близо 6000 километра, кръстосвайки на длъж и шир „страната под Синьото небе”.
Марк Ало е роден през 1976г. и се занимава с археология, преди да поеме по пътя на книгоиздаването. Предприема пет дълги пътешествия из Монголия, която изследва със страст и за която публикува множество трудове, като същевремнно участва в конференции за историята, културата и икономиката на страната. Събитията, описани в книгата, обхващат периода 2001 – 2009 г.
Прочетете откъс от книгата>>>
Подритнах с крак бирен кен. Тропотът му по цимента привлече хлапе, чиято мръсна кожа ме впечатли – напомни ми на болна земя или на разложен хумус. Хлапето прибра под изтърканото си яке кенчето, както и фас от цигара. По улиците на Улан Батор нищо не остава непотърсено. Всяка вещ влиза в употреба безброй пъти, намира нови притежатели, преминава от ръце в ръце, преди да бъде окончателно изоставена на парчета. Един чужденец с джип, който повечето монголци не могат да си позволят да си купят, ми се бе похвалил, че никога не давал нищо на просяците, добавяйки: „Като са бедни, поне да не замърсяват!“. Онеправданите в Улан Батор наистина са измислили, по силата на лишенията и липсата на пари, форма на рециклиране, поправяйки всичко, което може да бъде поправено, докато не бъде превърнато в прах. Стотици обикалят улиците в търсене на предмет за поредна употреба или препродажба… Понякога предметите си имат собственици, но въпреки това преминават в чужди ръце. Кражби и взлом стават пред очите на всички. Не е необходимо много време, за да се ориентираш на входа на пазарите кои са крадци. Обирджии разбиват гаражи или крадат крушките или електромерите на блоковете.
По-нататък дете протягаше ръка. Оставих му банкнота. Давах често, нито повече, нито по-малко от това, което бих давал във Франция. Улан Батор имаше прекалено малко влияние върху характера ми, за да успее да го промени. Пък и аз се стараех статутът ми на европеец да ме краси и да не уврежда личността ми. Феноменът на просещите деца (през 90-те години на миналия век са били между 2000 и 4000) намаляваше, но неправителствени организации биеха тревога: 35 000 жители на столицата са уязвими. Бездомните нямаха право на социални помощи. Безработицата и бедността нарастваха, а редуващите се едно след друго правителства не оценяваха достатъчно последствията от неравната приватизация. Понякога се чувствах сломен от нечистия социален климат в града през зимата и неговата безперспективност. Противоречиво действие, лекомислена страст, екзистенциална глупост... Тъгата ми не беше оригинална, но пък я борех мъчително вечерно време с чаша водка и лист хартия. На сутринта всичко изглеждаше нормално, с изключение на оскърбеното ми лице, а поривът, който ме беше разтърсил на смрачаване, сякаш бе стихнал. И така поемах отново, скитайки из града.
Когато температурната разлика между претоплените сгради и ледения студ навън беше прекалено голяма и главата ми се замаеше, въпреки че не бе препоръчително за чужденци отивах на пазара в Нарантуул – широко оградено пространство за търговия. Избягвах главния вход и прилежащите му крадци, сменях 50 тугрика („кръга“) – монголската валута, въведена в обращение през 1925 г. – с входен билет, който ми подаваше скрита под планина от дрехи пазачка, и поемах под навесите. Мотаех се, след което поглъщах в непретенциозна гостилница порция разварена супа, типична за почти всички пазари. Николай Пржевалски твърди, че на пазара в Урга се е търгувало основно с чай, който е служел за разменна монета при сделките. Китайците го продавали на монголците и руснаците и с чай плащали дори платовете, велура, сапуна и кинкалерията, които купували. Кервани камили и волове превозвали чая до Кяхта – търговско средище на границата с Руската империя – намиращо се в края на дълъг път, изискващ дванайсет смени на коне. Днес, както и тогава, монголската столица се възползва от статута си на „междинен етап“ между Руската федерация и Китай и приютява множество китайски търговци. Въпреки икономическите трудности Улан Батор вибрира с нова енергия и воля. Дейността е възобновена след стопанския застой от 1990 г. В сърцето на бедняшкия квартал Нарантуул, зад високата цветна ограда на това, което хората наричат Черния пазар, се продава свободно абсолютно всичко – от седла до автомобилни карбуратори, от мляко на як до електрически самовари, от сладкарски изделия до копринен брокат, от овчи кожи до ботуши за езда, минавайки през медни статуи на Буда и елементи от конструкцията на юрта. През април 2003 г. полицията бе задържала дори търговец на ракети земя-въздух „Зенит“, откраднати от руски военни складове.
Нощта се спускаше бързо. Процеждаше се през хиляди малки прозорци, зад които се виждаха шетащи майки. Изтощените от игри в студа деца висяха на престилките им. Колите се придвижваха бавно по тесните улички, покрай алеите, които напомняха за изгубения свят. И аз се прибирах в квартирата си. Бързо бях открил тайни преки пътеки, по които се промушвах с устрема на свикнал човек. Вече познавах кварталните разбити улички на Далечния изток с олющените стени, които бяха перфектно огледало на царящия социален безпорядък. Сутринта чертаех уверено пътя си, а вечер се прибирах по-полека като работник, завръщащ се от смяна. В началото си набелязвах лесни за запомняне ориентири като военен паметник, изба от миналия век, табелки в крещящи цветове или зали за билярд, които приютяваха весели играчи въпреки температурата от -20С. След това започнах да се забавлявам, като се движа по „полски“, а не по „градски“ пътища. Сякаш бях опитомил пространството, което ме изпълваше със спомени. Когато прекосявах улици, се поздравявах със съседи в една атмосфера, която на мнозина навярно би се сторила враждебна, но за мен тя се превръщаше в необходимост. „Ти си най-добрият гид в Улан Батор“, ми беше казала една монголка, развеселена от страстта ми към „безинтересните къщи“.
Бях си забранил да мързелувам и ставах преди изгрев слънце. Хвърлях поглед на часовника си – едва минаваше пет часа. Изгревът никога не ме изненадваше. Изпреварвах го, за да се насладя с чай с подправки в ръка на събуждането на „Червеният герой“. С будно съзнание се отварях към града. Когато се страхувах от студения вятър, сгушен зад прозореца, прихващах видения от тротоара и мисли, които отбелязвах под формата на хроника. С перото си подчинявах Улан Батор и го превръщах в спомени. Развих фотографска памет и свикнах да записвам всичко – все необходими според мен дисциплини за самотния ми престой. Без съмнение това е единственият период от живота ми, в който разбрах що е то поезия, тъй като живеех с едничкото желание да улавям природата на бягащите дни.
"Под юртите на Монголия" вече е на книжния пазар у нас
"Вакон", цена: 17 лева
