.

Въведете нова парола!

В случай, че имате проблеми с регистрацията или с достъпа до вашия профил може да се свържете с нас на имейл webdesign@btv.bg. Ще се раздваме да ви помогнем.

Невалиден имейл!

За по-добра защита на вашите данни е необходим валиден имейл адрес. На въведения имейл ще получите линк за потвърждение.

"Под бадемовото дърво" - разтърсващ роман за войната и загубата на дома

| преди 36 седмици
книга
Снимка: ИК Кръгозор

"Под бадемовото дърво” e трогателен роман за семейство, което бяга от контролирания от талибаните Афганистан през 90-те години. Книгата е съвсем гореща на пазара - излиза на български език на 30 март 2017 г. В „Под бадемовото дърво” (ИК „Кръгозор”) Лора Маквей разказва история за войната и загубата на дома, за оцеляването и надеждата - история, която е огледало на света днес. 

Родената в Северна Ирландия писателка още от дете е повлияна от политическото и религиозното разделение в родината си и от ранна възраст започва да се интересува от света навън. Опитът й, социалната й ангажираност, страстта й към писането и интересът й към руската литература са основният двигател за дебютния й роман „Под бадемовото дърво”.

В него 15-годишната Самара разказва разтърсващата история на семейството си, докато пътува по Транссибирската железница към Москва в компанията на кондуктора Наполеон, на романа „Ана Каренина“, на родителите, братята и сестрите си. Когато талибаните завземат столицата на Афганистан Кабул, семейството бяга от ужасите на гражданската война и от един разпадащ се свят, в който те вече нямат място. Зад гърба си оставят жълтата къща с бадемовото дърво и щастливите спомени от миналото. 

Откъс от "Под бадемовото дърво"

Бях петгодишна, когато животът ни принуди да напуснем Кабул завинаги. Ужасно е да бягаш от дома си посред нощ, да виждаш страха в очите на родителите си и да знаеш, че никога повече няма да се върнеш тук. Ужасно е да бъдеш изтръгнат от корените си. Но когато не ти се разрешава да четеш, да учиш, да пееш, та дори да се разхождаш сам под лъчите на слънцето, не можеш да живееш. Не можеш да останеш. Затова се грижа за спомените си – и за добрите, и за лошите. Грижа се за тях като за своя градинка. Защото те са единственото останало ми на този свят, което ме свързва с моята родна афганистанска земя.

Най-ранните ми спомени са от къщата в Кабул, в която живеехме по онова време – единственото място откакто се помня, което бих могла да нарека свой дом. Беше голяма, модерна, величествена жълта къща на два етажа, с плосък покрив – много по-грандиозна от ниските колиби в кален цвят, скупчени в сянката на планината, които съставляваха по-голямата част от града. Нашата къща се намираше в края на Шахр-е-Нав[1], от който я отделяше само паркът. Разполагаше с огромна градина и висок зид, отблъскващ постоянния прахоляк. Пред главния вход растяха високи ели, от двете страни – борове и лиственици. Точно пред вратата имаше изобилие от рододендрони, розови храсти и орлова папрат, така че, влизайки в къщата, човек внасяше със себе си и техния сладостен аромат.

По-голямата част от времето си прекарвах в задния двор. Той представляваше красива градина, пълна с цветя и овошки – орехови дървета, диви праскови, хвойна, а точно в средата растеше красиво бадемово дърво. Много обичах да седя под сянката на зелените му листа, пролетно време – под разцъфналите му клони. Точно там играех с Джавад и Ара, когато се върнеха от училище, или със съседските деца, които бяха на моята възраст.

Къщата се намираше на улица, която само преди две години е била опасана от двете страни с дървета. Но това е било преди съветските войски да започнат да секат дърветата (за да виждат по-добре муджахидинските снайперисти, както казваха те). Градът отвъд високия зид на нашия двор беше подложен на постоянна разруха, въпреки че по онова време изобщо не знаех за това, тъй като мама и татко се стараеха да ни държат далече от хаоса, който настъпваше към нас.

От покрива на къщата се виждаше целия град, опасан от заснежените върхове на Хиндукуш. Спомням си как веднъж се промъкнахме там тайно с Джавад, за да гледаме стотиците пъстроцветни хвърчила, които потрепваха и се издигаха бавно във вечерното небе над нас. Вече няма да видите в Кабул такива хвърчила – подобно на всички други красиви неща, талибаните забраниха и тях. Те се страхуват от красотата, страхуват се от онова, което се таи в сърцата на хората.

Понякога вечер, когато  се съберем във   вагон-ресторанта, модàр и бабà ни разказват какъв е бил някога Кабул.

– Същински Париж на Азия! – въздъхва модàр. – Имаше магазини, кина, ресторанти...

– И магазини за грамофонни плочи – допълва бабà. – Като влезеш в тях, чуваш музика от всички краища на света. Например Дюк Елингтън. Казвал ли съм ви, че веднъж Дюк Елингтън идва в Кабул? Да, в Кабул дойде джазът! Беше 1963 година. На стадион „Гази“. Бяха се събрали пет хиляди човека, за да го слушат, представяте ли си?!

Трудно ни е да си представим всичките тези цветове, музика и свобода за града, който бяхме оставили зад гърба си, но все пак аз, братята и сестрите ми кимаме енергично, потънали във фантазиите си, попиващи носталгията на родителите ни по един град, който отдавна не съществуваше.

– Стана благодарение на Фаиз Хаирзада – отбелязва замислено мама. – Ами балетът? Представяте ли си? Идва и един балет – „Балетът на Джофри“! Айзенхауер също посети Кабул, когато бях малка. Дааа, какви времена бяха само... – въздъхва тя и свежда тъжно глава.

Почти ми е невъзможно да си представя мама и татко такива – млади, щастливи и весели, живеещи в свят, пълен с възможности... И изведнъж всичко това се срутва.

Жестоко, не мислите ли?

Жълтата къща беше на чичо Арсалан, който ни беше прибрал в нея. Въпреки че беше най-добрият приятел на баща ми, той беше приятел и на майка ми. Някога тримата учили заедно в Кабулския университет. Татко представил мама на Арсалан скоро след запознанството им на онова съдбовно за тях комунистическо събрание много преди съветските войски да влязат в страната ни и нещата да се променят. Модàр и бабà често говорят за онази вечер, в която се запознали – в пещерите над града, сред група студенти, нетърпеливи да чуят за нови идеи и нов начин на живот. Всички били изпълнени с дързост, всички се чувствали като революционери. Под играещите пламъци на свещите двамата си хвърляли тайни погледи, превърнали се в началото на истински романс, разцъфтял в университета. Това  беше история за приключения и интриги, която ние, децата, никога не се уморявахме да слушаме.

Мама учела за лекар – винаги е притежавала дарбата да цери хората, да отнема дори непоносимата болка. Татко трябвало да стане адвокат, а след това да премине в политиката. Поне това е искал той или най-малкото баща му е искал за него – живот, доста по-различен от неговия собствен, живот, пълен с възможности.

– В онези дни човек можеше да направи всичко, да бъде всичко, което си поиска. Да си представя всичко! – пояснява мама с усмивка и кимване.

Лично на мен това въобще не ми се вярва. Но все пак я слушам. Гласът й ме омайва.

Веднъж, когато татко бил малък и помагал на баща си да пасе овцете и козите по склоновете на планините в Баглан[2], забелязал свлачище, което се стичало по отсрещния склон към дерето под тях. В дерето обаче се разхождали някакви хора. Татко се провикнал силно и ги предупредил, така че те имали време да избягат в обратната посока и да се отърват от свлачището. Така той им спасил живота. Оказало се, че тези хора били Арсалан, по онова време малко момче като баща ми, и неговият баща, излезли да се разходят в онази пролет по склоновете на Хиндукуш. Татко и чичо Арсалан отишли да играят заедно в планинското село на бабà ми и дядо ми и постепенно станали големи приятели, а Арсалан се чувствал завинаги задължен на баща ми. Също като майка ми, Арсалан произхождал от заможно семейство на политици. Именно те започнали да се грижат за баща ми от този момент нататък – помагали му за образованието, по-късно му предоставили дом в Кабул, поощрявали го да стане адвокат. Защото така искал Арсалан – нали татко бил спасил живота му. Или поне така разказва тази история бабà.

А после Арсалан искаше друго – да продължава да се грижи за баща ми и за неговото все по-разрастващо се семейство.

Той не беше женен. Отнасяше се към баща ми като към брат, към майка ми – като към сестра, а към нас – като към родни деца. Онези мои първи години в голямата жълта къща бяха най-щастливите. Ала един ден, когато бях само на пет, нещата внезапно се преобърнаха. Сякаш за една нощ. Всичката светлина и щастие изведнъж се изпариха и въздухът натежа от мрак. Така и не разбрах какво причини тази промяна, но оттогава насам каквото и лошо да се случеше, ние бързахме да хвърлим цялата вина върху съветските войски, върху престрелките, после върху талибаните и мъжкия гняв – въобще да я търсим във всичко останало, само не и в нас самите. Забравили да надникнем в собствените си сърца.

 

[1] Шахр-е-Нав – Голям и богат квартал в северозападния край на Кабул, произнасят го и като „Шахр-е ноу“ – букв. „Новият град“. – Б. пр.

[2] Баглан – провинция в североизточните части на Афганистан, една от по-големите в страната. – Б. пр.

Ключови думи:@
Слагате ли си противогрипни ваксини?