Според някои по-умни от мен хора, времето не съществува като права линия, а си криволичи, върти се в кръгове или в по-сложни геометрични фигури, че понякога и в няколко успоредно съществуващи измерения. Физиката (на)и Айнщайн никога не са били сред силните ми предмети, над които да мога да разсъждавам с дълбоко разбиране и компетентност, но това също толкова често не ми е пречело времето като понятие да ме очарова - дали то ни променя или ние променяме него? Можем ли да се върнем в бъдещето? Или пък да почакаме миналото да дойде? Или всичкото минало, бъдеще и настояще се случват едновременно и Сега?

Хм, хм...
Ирина Уернинг (Irina Werning) си прави този много симпатичен фотографски експеримент, който обяснява простичко: "Обичам старите снимки. Признавам си, че съм досадна понякога. Веднага щом вляза в нечия къща, започвам да се оглеждам за албуми. Повечето хора са очаровани от ретро вида си в тях, но за мен е по-интересно да си представям как ще се почувстват, ако ги накарам да повторят снимката днес... Преди две години реших да действам и да осъществя идеята си. Започнах да каня хората да се върнат в бъдещето си..."

И ето и резултатът - на същото място, същата поза, същите дрехи, същата чисто технически изпълнена снимка - едно визуално, индивидуално и със сигурност много лично пътуване във времето, което те кара да се замислиш - какво, освен... пейзажът, видът ти, начинът ти на живот, отговорностите ти, се е променило? И в крайна сметка - ако очите са прозорец към душата и вземеш да се вгледаш точно в тях  - дали наистина нещо е кой знае колко друго някъде там, вътре в теб? Когато миналото срещне бъдещето, как им е да са едно до друго и не са ли били винаги заедно?





(любовната история на времето...?)