.

Въведете нова парола!

В случай, че имате проблеми с регистрацията или с достъпа до вашия профил може да се свържете с нас на имейл webdesign@btv.bg. Ще се раздваме да ви помогнем.

Невалиден имейл!

За по-добра защита на вашите данни е необходим валиден имейл адрес. На въведения имейл ще получите линк за потвърждение.

Истината за "Концлагерът "Белене", който уби свободния човек

Евгений Милов | преди 6 дни
концлагер
Снимка: iStock
Прочетете откъс от книгата на Борислав Скочев за острова, през който преминават над 15 000 души

От самото си създаване през 1949 г. концлагерът "Белене", отделен от българската земя от водите на Дунава, обслужва всички репресивни кампании на БКП.

За цялото му съществуване през него преминават над 15 000 души – 11 000 без съд и присъда и 4000 затворници в периода 1952–1953 г. Това са голяма част от най-авторитетните в своята среда, най-непримиримите към налагания нов ред личности. Неслучайно името му и до ден днешен е съхранено в историческата памет като символ на терора.

Именно на събитията, белязали този остров на ужаса, Борислав Скочев посвещава труда си "Концлагерът "Белене" 1949-1987". Със своите 924 страници и близо 1800 бележки книгата е навярно най-мащабното цялостно изследване по темата, правено до момента. 

В него обстойно са проследени периодите на съществуване на лагера, колко хора е имало в него, както и какви са законовите основания за задържане, организацията на концлагерната система, обектите вътре, стопанството, принудителния труд, агентурно-оперативната работа, охраната, режима, храната, облеклото, наказанията, медицинската помощ, опитите за бягства… разстрелите. 

Авторът изчерпва всички достъпни средства за достоверна информация – от  публикации, спомени, книги, през представения огромен брой документи, до изповедта на оцелели от ада или техните потомци. 

Без да заема позиция, Борислав Скoчев прави хладнокръвен разрез в една от най-дълбоките и все още незараснали рани на близкото минало. Релефът на "Белене" с неговите хиляди лица и наименования и "Белене" като жестока сянка, заплашително надвиснала над стотици съдби по време на режима, се издига пред читателя и го оставя сам да прецени неговото място в контекста на историческите събития.

"Концлагерът "Белене" 1949-1987" е съществен принос към историята на отминалата епоха на комунистическия режим. Излагайки цялата налична фактология и възкресявайки гласовете на хората, обречени да го преживеят, трудът на Скочев се превръща в предупредителен реквием за острова, който уби свободния човек. 

концлагер
Снимка: iStock

Предлагаме ви да прочетете откъс от книгата "Концлагерът "Белене" 1949 – 1987" на Борислав Скочев, издадена от "Сиела":

Корабът елегантно се движи по течението на реката, ние правим слънчеви бани на горната палуба и се къпем под душовете, радиото свири приятна забавна музика, когато някой (при всяко пътуване този глас призрачно се появява) казва: "Белене". Всички българи, които се намират на кораба, обръщат глави и дълго гледат към зеления остров, докато той изчезне далече назад. Като че музиката на радиото внезапно се превръща в крясък на кукумявка, цялото невинно очарование на реката изчезва и слънцето отива по дяволите, за да дойдат страшните представи от толкова разкази и слухове за този остров на българската мъка и смърт. Едва ли има българин, който да не познава някой жив или мъртъв обитател на тази най-вярна витрина на социализма. Близки приятели, състуденти и съученици са преминали през адски изпитания само на един хвърлей от кораба на нашето удоволствие. Тук е бил Васил, когото са държали вързан с вериги цели две седмици в лодка, заклещена всред ледовете на най-студения февруари, Стамен, който е бил карциран денонощия във вода до гушата, момчета от политехниката, които са били застреляни на място без повод и присъда… Веднъж, провесил крака над водата, някакъв хлапак с китара пееше от кораба странна песен:

"Дунав, бели Дунав, тихо си течеш,

Дунав, черни Дунав, страшна мъка ти влечеш…"

Георги Марков

 

Някога намирах за несправедливост на историческата памет, че концлагерът "Белене" се е превърнал в символ на комунистическата репресия, а имената на десетките други концлагери, които също са "най-вярна витрина на социализма", в които също се изработва приложеният по-късно в цяла България модел на изо­лация от свободния свят, на безправие, на пълна зависимост в труда и бита, на страх и мнителност, са потънали повече или по-малко в мъглата на забравата. Още в началото на изследването си вече знаех, че в това има и логика, и справедливост. "Белене" не е нито първият, нито последният комунистически концлагер, но той съществува много по-дълго от всички останали, от 1949 до 1987 година почти без прекъсване. Географското разположение на този остров, откъснат от България от мощните води на Дунав, дава видимост на преживяното от няколко поколения лагеристи чувство, че си изтръгнат от родината, че си отписан от света на живите. Самата комунистическа власт до своя край целенасочено използва името „Белене“ като заплашителен символ. 

През дългото си съществуване концлагерът "Белене" обслужва всички репресивни кампании, включително извършените преди неговото създаване. Организиран през юни 1949 г., той приема от останалите концлагери най-авторитетните, непоправимите представители на категориите, репресирани в тези от етапите на съветизацията, които са вече завършени: разграждането на държавните структури на Царство България, смазването на българския национализъм и на антисталинския ляв радикализъм, ликвидирането на партийната политическа система, национализацията, идеологизирането на образованието. Превърнатият в концлагер остров бързо се заселва от бивши полицаи и офицери, предвоенни държавници и политически дейци, членове на младежките националистически организации и на ВМРО, анархисти и троцкисти, уволнени съдии, прокурори, чиновници, университетски преподаватели, изключени студенти, лишени от правото да практикуват адвокати, национализирани индустриалци и едри търговци, водачите и най-активните дейци на Земеделския съюз, Демократическата, Радикалдемократическата, Социалдемократическата партия… Вече след създаването на лагера е форсирана насилствената колективизация, извършена е вътрешнопартийната чистка, превзета е православната църква и са организирани показните процеси срещу католическата и протестантските църкви и в лагера селските стопани стават близо половината от лагерния състав, формирани са цели бригади от духовници, появяват се въдворени комунисти, които бързо заемат ръководните места в лагерния актив.

Закрит през есента на 1953 г. при постсталинисткото размразяване, концлагерът отново е открит през ноември 1956 г. в дните на Унгарската революция. На острова са изпратени около 300 контрареволюционери – опозиционни авторитети, които властта намира за способни да подбудят и оглавят "унгарски събития". В началото на 1958 г. в голяма акция, която трябва да респектира младото следвоенно поколение, още ненаучено да потиска порива си към свобода и харесващо западната музика, облекло и начин на живот, в лагера са изпратени 1700 хулигани. През лятото на същата година в още една репресивна кампания, обслужваща втория етап на насилствената колективизация, са въдворени около 100 турци и българи мюсюлмани. Лагерът е формално закрит през септември 1959 г., а на практика е преместен край Ловеч. Но тъй като Ловешкият лагер представлява качествено различно явление, въпреки че през първата си година е административно идентичен с ТВО "Белене" и продължава много практики, родени на острова, той не е обект на това изследване.

Концлагерът отново е открит в началото на 1964 г., вече като общежитие за изселени на територията на действащия затвор. Намерението на МВР е той да се разрасне с въдворяването на 600 от най-непоправимите криминални рецидивисти и хулигани. Поради липсата на законово основание това не се случва, но общежитието функционира и обслужва такива кампании като първия опит за смяната на имената на българите мюсюлмани през 1964 г., превантивното изселване от София и големите градове на политически враждебни и криминално проявени лица по време на Световния младежки фестивал през 1968 г. и смяната на имената на българите мюсюлмани през 1970–1973 г. Концлагерът би трябвало да е закрит през 1977 г. с влизането в сила на новия Закон за народната милиция, който отменя мярката "принудително установяване на ново местожителство", но хора без присъда на острова има и през 1978 г., и през 1981 г. 

Последното откриване на концлагера е в самия край на 1984 г., в първите дни на насилствената смяна на имената на етническите турци. Сега "Белене" трябва да осигури превантивната изолация на авторитетните личности сред тях. Турците са главният обект на въдворяването, но по своята вътрешна логика то се разгръща и са въдворени българи мюсюлмани, чиито имена са сменени през 70-те, но които спазват религиозните си традиции, както и 14 българи без пряка връзка с "възродителния процес". Концлагерът е закрит през есента на 1986 г., но отделни лагеристи остават до началото на 1987 г. Концлагерът продължава да съществува в кризисните планове на режима до самия му край. На 3 май 1989 г. на съвещание на ръководството на МВР зам.-министър Григор Шопов казва: "Вече е ясно, че ние ще изселваме голямата част от това население [турското] не в Беле­не, а в Турция и може би това мероприятие ще се окаже по-полезно, отколкото Белене. Но Белене трябва да се пази, мерките да се вземат, процесите да се ръководят и законите да се прилагат".

Създаден след като политическите партии са вече разпуснати, а вражеските класи – унищожени, концлагерът продължава да съществува и след като е изиграл ролята си в потискането на вече победените политически и класови врагове и дори на техните синове и дъщери. За разлика от военновременните концлагери, "Белене" функционира през един 40-годишен мирен период – но в перманентна война на тоталитарната държава срещу една или друга група от собственото є население, в непрестанна насилствена промяна на обществото и човека. За разлика от концлагерите на деспотичните, диктаторските, тираничните режими, той не цели само изолацията, репресията, изтреблението или робовладелската експлоатация на политическия противник, ликвидирането на политическата съпротива и насаждането на масов страх. Неговата главна задача е да произвежда хора, които след концлагера да бъдат други – не само в политическото и общественото си поведение, но и в най-частното. Те не просто трябва да се откажат от политическата борба, а от политическите си възгледи. Не само да потиснат мисълта за бягство към свободния свят, но и влечението си към неговото изкуство, музика, танци, облекло. Да забравят ритуалите и традициите си, вярата си, етническата си принадлежност, името си. Да се предпазват от всяка проява на съпричастие. Да заменят изолацията на телените мрежи с отшелничеството на страха и подозрението. Да бъдат готови да предадат най-близките си. 

Как "Белене" постига своята цел? Българските комунистически концлагери не са лагери за изтребление, смъртността в ТВО "Белене" в годините 1951–1953 и 1956–1959 се съизмерва с тази в ГУЛАГ през същия период (значително по-ниска от тази преди и по време на войната), българският лагерен жаргон не изработва съответствие на Muselmann и доходяга. Въпреки усилията българската лагерна система не прераства в лагерно-производствен комплекс, концлагерното стопанство е недоразвито и постоянно губещо, а през 60-те, 70-те и 80-те години трудно се намира приложение на труда на лагеристите. В този смисъл българският комунистически концлагер е по-чист образец на тоталитарен концлагер от съветските и нацистките, защото постига задачите си без ужаса на индустриализираната смърт и без утилитарната многомилионност на ГУЛАГ. Това, което едно изследване открива в концлагерите на комунистическа България и най-вече в "Белене", е активната агентурно-оперативна работа. Тя е с перспектива – насочена към живота след лагера. През 1946 г. отговарящият за лагерите инспектор от ДС Желязко Троев предрича голяма роля на ТВО в борбата срещу враговете на народната ОФ власт с благоприятните им условия за вербуване. А през 1985 г. ръководещият Държавна сигурност зам.-министър Григор Шопов определя "Белене" като инкубатор за вербуване на агентурен апарат. Лагерите винаги са били административно ръководени от други структури на МВР (с изключение на специалния лагер „С“ 1947–1950 г.), но най-важната роля в тях е на Държавна сигурност, чиито оперативни работници имат по-голяма неформална власт над лагеристите от лагерния началник. Тежкият бит и непосилният труд са резултат на лошата организация и стопанските амбиции, но преди всичко на възгледа за лагеристите като за врагове, чиито тела и психика трябва да бъдат сломени и подготвени за трансформация. Категоризацията и режимът имат за цел не да превъзпитат, а да деморализират най-непримиримите и да поощрят предалите се. Културно-просветната работа цели не да внуши нови убеждения, а да разруши всяко убеждение, да принуди лагеристите да се саморазкайват публично за миналото си, да проговорят на езика на идеологическото лицемерие; нейната абсурдност демонстрира власт дори над здравия разум – най-характерният пример са предизборните мероприятия в лагера, предназначени за хора, които неформално са лишени от право на глас. 

Най-мощното средство обаче е самото въдворяване. Противно на разпространените представи, то не е най-масовата репресия в комунистическа България. Например през 1951, 1952 и осемте месеца на 1953 г. от всички разследвани от Държавна сигурност лица 2671 са били въдворени в ТВО, а 5134 са били осъдени; към началото на 1953 г. политическите лагеристи са 2107, политическите затворници – 5093, изселените по политически причини – около 24 000 (вж. Табл. ХХVII в Статистически данни). Изселването (от големите градове и граничната зона, както и принудителното заселване на определено местожителство) е възможност за най-масово и спешно прочистване на неблагонадеждно население от определени зони, но то няма възможностите на концлагера за промяна на човека. Следствието най-бързо пречупва личността, изправянето пред съда демонстрира реалността на врага и ожесточението на класовата борба, но след присъдата затворникът има ясен срок и известни права, а и попада в среда на солидарност. Въдворяването е прилагано при нужда от масова и спешна репресия, при липса на законови основания за преследване и при невъзможност да се докажат провиненията, но е смятано за непълноценно средство на наказателната политика на ДС, за резултат на лоша агентурно-оперативна работа и незадълбочено водени следствия. Смята се, че то развращава оперативните работници, които работят само за събирането на материали за изпращането на обектите си в ТВО, но не и за разкриване на замислите им и изправянето им пред съд. Но въдворяването е същностно необходимо не просто със своята леснота, масовост, спешност. То е нужно преди всичко със своя произвол, с пълната липса на права на въдворения, с несъществуването му за външния свят. Лагеристът няма присъда, причината за въдворяването не му се съобщава, срокът на въдворяването може да бъде продължаван до края на живота му, освобождаването му се решава от анонимни органи на ДС. Единственото, което може да го върне в света на съществуващите, е капитулацията. Така концлагерът много по-безапелационно от всяка друга репресия поставя човека пред избора между физическата и моралната смърт.

Коментар:
Изпрати
коментари: 0
  • Първо най-новите
  • Първо най-старите
Слагате ли си противогрипни ваксини?