.

Въведете нова парола!

В случай, че имате проблеми с регистрацията или с достъпа до вашия профил може да се свържете с нас на имейл webdesign@btv.bg. Ще се раздваме да ви помогнем.

Невалиден имейл!

За по-добра защита на вашите данни е необходим валиден имейл адрес. На въведения имейл ще получите линк за потвърждение.

Хашишово масло от Момчил Николов

Евгений Милов | преди 1 седмица
Hash Oil
Момчил Николов Снимка: Сиела
Прочетете откъс от книгата "Hash Oil" на българския писател

Ако "Hash Oil" беше филм, със сигурност щеше да е единствената комедия, забранена за лица до 18-годишна възраст, тъй като изобилства от дрога и нецензурни думи. Но същевременно романът на Момчил Николов не е тежък, а весел, свеж и отчайващо съвременен.

13 години след дебюта си през 2004-а, едно от емблематичните заглавия в съвременната българска литература получава ново издание от "Сиела" - с нова редакция и тематична корица на художника Дамян Дамянов.

София, България. Малко след времето, когато "джойнтът беше левче", както гласеше една песен на "Ъпсурт". Трева, амфетамини, паркизан, електронни партита в зала "Христо Ботев", гръндж музиката на "Nirvana", пътуваща на стоп красива приятелка, която носи хашиш чак от Португалия – едва малка част от ежедневието на един софиянец от района на ж.к. "Младост" в първите години на новото хилядолетие. 

Софиянец, който броди из емблематичния подлез на "Плиска", из тайнствени села, мръсни трамвайни мотриси и щури купони из столицата, на които напълно непознати му хора са похарчили маса пари, за да подсилят емоцията с "бело". А група комплексирани футболни фенове им развалят забавата, като ги пребиват на драго сърце по този повод.

Прибавете към това появяващ се от време на време ту на живо, ту под формата на халюцинация заек на име Джим Кери, обещания за доходоносен бизнес от така ценното и трудно за намиране хашишово масло, приготвяно от някакъв замонашен бивш илюзионист в манастир в гората край забравено от бога село, и мистичния "защитник на всички клети надрусани копеленца" Гошо…

Новото издание на "Hash Oil" от Момчил Николов идва точно навреме с цялата си психеделична цветност и с блясъка на т.нар. "бърза литература", за да ни напомни защо писателят получи редица номинации и няколко престижни литературни награди тази година за романа си "Последната територия".

Сравняван от мнозина с култовия "Трейнспотинг" на Ървин Уелш, а според нас и с романите на Уилям Бъроуз, романът "Hash Oil" от Момчил Николов не просто разказва историята на няколко момчета и момичета, които употребяват и/или продават наркотици. Книгата показва реалистична картина на живота на цяло едно поколение българи и техните проблеми – децата на така бленуваната от родителите им, но грозна, мръсна и цинична демокрация; деца на недоимъка, деца на прехода, деца на навлизащите нови технологии, деца на света, който остава неразбран от тях и сякаш упорито отказва да ги разбере.

Hash Oil
Снимка: Сиела

Предлагаме ви да прочете откъс от "Hash Oil" на Момчил Николов:

***

22:30. Туристическата столова на манастира.

Personal note: Гледката, която се разкрива пред уморе­ните ми очи, е просто покъртителна. Трейнспотинг. Поме­щението е неголямо, без прозорци и освежаващи архитек­турни хрумвания. Стените са каменни, подът вероятно също е каменен, но не му личи, защото е покрит от поне пет санти­метра рядка кал. В ъгъла има огнище, което гори, но комин няма и пушекът се стеле на дебели пластове. По средата на стаята са събрани няколко маси и столове, а над тях свети една-единствена жълтеникава крушка. Толкова за интерио­ра. Сега няколко думи за хората, които обживяват това не много голямо пространство. На пръв поглед хората в това не много голямо пространство са мъртвопияни. Ловя се на бас, че и на втори, и на трети, и на десети поглед хората ще си бъдат все мъртвопияни. В ъгъла до огнището един тип е полегнал на хълбок и се опитва да пече месо – просто хвърля разни кървави парчета в пламъците и се смее, според мен безпричинно. Върху масите в центъра по гръб лежи ня­какъв, облечен с яркочервен скиорски гащеризон, който би изглеждал съвсем нов и хубав, ако не беше покрит с кал от горе до долу – очевидно пичът доста се е търкалял по пода, преди някой да се сети да го вдигне. Дългите му руси коси са пристегнати с небесносиня кърпа, но това всъщност няма значение. Поне за десетината младежи и едничката девой­ка, които, заобиколили масите с проснатия тип, надигат яко чаши и бутилки, няма значение. Изобщо не им пука, че там, сред пиячката, бурканите туршии, салами, кюфтета и варе­ни яйца, някакво тяло лежи. Момчетата са на възраст двай­се – двайсе и две-три, суитшърти, смъкнати дънки, тук-там някоя тениска с щампа. Мадамата също носи черна тениска с щампа, „Соулфлай“, но кой знае защо, от кръста надолу е гола. Имам предвид – по бельо. Кракът й е бинтован до ко­ляното. Очевидно мадамата се ползва с уважение и доверие от останалите, защото именно на нея са поверили изключи­телно важна функция – да свива джойнтове. Дето се вика – и тревата, и машинката са в нейните ръце. А трева Господ дал – голям буркан от лютеница „Хорце“, пълен почти догоре.

Как реагираха тези млади хора при моето влизане ли? Ами реагираха така, все едно са видели призрак. Трябва оба­че да отбележим, че и в самата ми поява имаше нещо при­зрачно – отварям вратата, студеният нощен въздух нахлува, раздвижва злокобната жълтеникава крушка над главите им, а огънят в ъгъла страхливо изсъсква. Усетили внезапния хлад, който докосва телата им, те обръщат погледи към вратата, в чиито очертания виждат – какво? Виждат мен – висок, слаб, леко прегърбен, с жълти гумени ботуши и наметало от най­лон. Хичкок. Но – предполагам – не облеклото ми ги е срази­ло. Лицето ми. Просто не мога да си представя как е изглеж­ дало лицето ми в този миг, но със сигурност е било страшно. Толкова страшно, че от гърдите на девойката с бинтования крак се изтръгва писък и тя изпуска буркана с тревата в кал­та. Пичовете се надигат, но им личи, че не са много сигурни какво точно трябва да направят.

– Вода – отронвам със сетни сили и се подпирам на сте­ната, като че ли ще се строполя всеки момент. Преигравам, разбира се, но явно доста добре, защото моментално ми пода­ват стол, на който да седна, и бутилка „Горна баня“, газирана. Пия. Някой спира музиката. Тишина, в която се чуват само глътките вода, преминаващи през хранопровода ми, и цвърче­нето на месото в огъня. Водата свършва. Чувствам се като ченгето, което идва неканено посред нощ и разваля купона.

– Откъде идваш? – пита девойката.

– Отдолу... Загубих се.

Пичът до огнището се разхилва истерично. Девойката ме гледа подозрително. Аз, от своя страна, се опитвам също да я гледам, но погледът ми отскача върху някакъв тип, кой­то е заврял ръката си до лакътя в голям трилитров буркан с туршия. Награбил е три-четири моркова и се опитва да ги из­вади едновременно. Неуспешно – ръката му не може да мине през отвора на буркана. Пичът бие на очи, защото за разлика от останалите, е облечен с черно двуредно балтонче и черни кожени ботуши с метална катарама. Косата му е много свет­ла и много права.

– Не е толкова лесно да се загубиш – казва девойката. – Просто няма къде, пътеката е една и води право тук.

– Не вървях по пътеката.

Тя се усмихва.

– Нямаш ли фенерче? – включва се и един едър пич с големи бакенбарди и червени бузи, който е застанал зад де­войката и я държи за раменете.

– Не.

– В планината си заникъде без фенерче и кибрит – казва поучително Големите баки, – сигурно и кибрит не си имал, нали?

– Не.

– Можеш да запалиш гората да ти свети – обажда се оня с месото, – ако имаш кибритче.

– Една ракия да се сгрееш? – предлага Големите баки и без да изчака отговор, ми налива. – И махни тоя найлон, че ме плашиш.

Махам найлона, хората се сместват и освобождават мя­сто около масата. Примъквам стола си и сядам. Точно под носа ми са големите кожени обувки на лежащия тип.

– Малко е пиян – обяснява девойката, – стана му лошо.

– Случва се – кимам разбиращо и надигам ракията. Сил­на е, по принцип не пия ракия, не обичам алкохолите с вкус, цвят и мирис. – Вие туристи ли сте?

– Не сме – отговаря Големите баки, – просто си пием. Хубаво е да пиеш на чист въздух. Ние практически пием от два дена.

– От три – поправя го едно бледо момче с огромни чер­вени очи.

– Да – съгласява се Големите баки, – от три. Иначе сме студенти. Фармация.

– Всички?

– Само Кашона не е. – Посочва към юнака с морковите. Кашона вдига свободната си ръка във въздуха:

– Хай!

– Хай – отвръщам му. – Така няма да успееш.

– С кое няма да успея? – недоумява Кашона.

– С морковите. Трябва да пуснеш някой, за да си изва­диш ръката.

Кашона се втренчва в мен. После отпуска пръсти и вади един морков. Подава ми буркана:

– Искаш ли морков?

Ръката му изглежда чиста – с изрязани нокти и тънка сребърна гривна.

– Не.

– Що бе, вземи си.

– Не искам.

– Това е свинщина! – вбесява се девойката. – Кашон, ти си свиня!

– Мерси! – ухилва се Кашона. – Между другото, свиня­та е много близо до човека. Имам предвид, като генетичен материал.

– Нямам предвид генетичния материал.

– Знам – хили се Кашона, – имаш предвид, че аз съм свиня.

– Кашона не е от нашата компания – намесва се пичът с Големите баки, – срещнахме го случайно преди десет дена в зоопарка и оттогава се влачи с нас навсякъде.

– Опитваше да отмъкне папагалите – пояснява девойка­та, – а аз го спасих от пазачите. Казах, че е слабоумният ми брат.

– За което покорно благодаря – покланя се артистич­но Кашона, – но в интерес на истината, нямах намерение да крада папагалите. Исках само да ги пусна на свобода. Това е част от един мащабен проект – да освободя затворените животни и да превърна града в сцена от „Джуманджи“.

– Кашона е художник. Пада си по мащабните проекти – казва девойката.

– Артист – поправя я Кашона. – „Художник“ е непри­ятна дума, която ми напомня болезнено за Художествената академия, откъдето, за щастие, бях изключен преди система­та да формира от мен поредния рисувач.

Каня се да го попитам за какво са го изключили, но не успявам, защото от ъгъла се чува пронизителен писък. Пичът с мръвките се е подпалил. Единият ръкав на суитшърта му гори, а той стои с вдигнати ръце и квичи като заклано прасе. Имам предвид прасе, което току-що са го наръгали с ножа, но не са го уцелили смъртоносно, така квичи копелето. Всич­ки, истински смели огнеборци, скачат и се хвърлят към него. Става някакво ужасно меле.

– Битовият алкохолизъм, за жалост, е съпроводен от ви­сок травматизъм – казва спокойно Кашона, който единствен не участва в потушаването на огъня.

Юнакът с червения гащеризон върху масите се размърдва. Явно шумът по някакъв начин е достигнал до съзнанието му. Той отваря очи. В погледа му има много страдание.

– Споко, водач – обръща се към него Кашона, – спи си спокойно.

Водачът протяга ръка.

– Искаш да пийнеш нещо ли? Ако не можеш да говориш, а ти се пие, просто ми дай някакъв знак.

Водачът едва забележимо помръдва с глава и Кашона моментално му подава бутилка с ракия, която той сграбчва и надига, както си лежи. В бутилката има поне триста грама, които юнакът без особени затруднения изпива на екс. После отново отнася плувката.

– Изключителен стил на пиене – казва с възхита Кашо­на. – Какви хора ражда Балканът, бедна ти е фантазията.

– Местен ли е?

– Да. Планински водач е, между другото. Бяхме му на гости в селото, а после той ни доведе тук. Напраска се още по пътя и оттогава идва в съзнание колкото да вкара още малко. Просто ми е интересно докъде стигат границите на човешките възможности, аз ако изпия една десета от това, което тоя тип изпи...

Коментар:
Изпрати
коментари: 0
  • Първо най-новите
  • Първо най-старите
Слагате ли си противогрипни ваксини?