На спирката. Две жени в есенна възраст слизат пред мен. Не си говорят, не се познават. Пътеката, по която поемаме всички, се вие в приятна близост между дърветата. Короните им, накичени от есента, изглеждат тържествени. Нашепват утешително за идващите празници.

Едната жена, очарована от приятната гледка пред себе си, се навежда и започва да пълни шепата си с чудно красиви, лъскави кестени. Радва им се като дете. Другата се спира до нея, поглежда я възмутено и отсича:

– Помислих, че намери пари, затова се наведе. А то – заради някакви си кестени!
– Погледни ги! Не са ли като огромни златисто кафяви бисери? Същинско чудо на ваятелката Природа!
– Какво му е чудното? Нито се ядат, нито се пият, нито могат да се продадат.
– Ще ги занеса у дома, ще ги наредя в ракитената кошничка в легло от жълти и червени листа и ще ги положа в центъра на стаята да им се радват децата и внучетата... Да видят какво е нарисувала, какво великолепие е създала художничката Есен...
– По-добре им купи... вафли!
– Вафлите и шоколадчетата, госпожо, са друго нещо. Не ми се иска моите внучета да отраснат с очи, затворени за красотата и с душа, сляпа за хубостите на живота.

И стоплила в шепите си есенните кестени, тя продължава към дома си с грееща усмивка на лице.