Вървя си по малка запустяла уличка, утихнала в обичайната й сивота. Сухият студ ме пронизва до кости, ръцете ми блажено се топлят в полускъсаните джобове на старото ми палто. И си мисля, че за уж скромна личност като моя милост, и най-дребното притежание, като тази пооръфана дреха, си има своята стойност. Животът е странно нещо. Чудатости – навсякъде. Нелепости – с лопата да ги ринеш. Ето и сега. Ироничната усмивка плъзва на лицето ми при мисълта от току-що видяното от мен "зрелище".

То ми напомни, че животът е едновременно жалка и велика трагикомедия. Представете си едър, снажен, позакръглен и добре облечен човек, задълбочено и всеотдайно да рови в... кофа за смет. Шокиран в първия миг от гледката, дълго останах на едно място, без да се помръдна. Наблюдавах нервното напрежение, с което един изтупан от главата до петите господин бърка в... кофа за смет. Дали от любопитство или пък от съчувствие към изпадналия в това унизително състояние човек, аз се приближих и учтиво му предложих помощта си.

– Я си разкарай нахалната физиономия от очите ми, че кат′  те гледам такъв хилав и дребен, току-виж съм те пъхнал в кофата да ми намериш петте лева! – изсумтя той в лицето ми.

След тази яростна тирада, колкото и да не ми се искаше, разбрах, че пред мен стои безпардонен грубиянин. И въпреки това беше човек. А човекът, казват, е способен на велики и красиви дела.

– Знаеш ли, приятел – направих плах опит аз, без да се представям – има три неща, в които човек трябва да бъде умерен – любовта, яденето и печеленето на пари. Така като те гледам, не мисля, че не печелиш достатъчно. Какво са за теб някакви си пет лева?!

Изглежда, че думите ми го подразниха и, макар че явно портфейлът му беше пълен, той не спря да рита, сумти, пуфти и да плюе яростно стичащата се по лицето му пот. Погледна ме с празен блуждаещ поглед и рязко отсече:

– Абе к′ъв си ти, че да ми дрънкаш идиотщини?!
– Извини ме, педагог съм и може би си падам малко по нравоученията, но... не ме разбирай погрешно. В никакъв случай не те упреквам, че изглеждаш заможен. Надявам се, че печелиш добре. Но съжалявам, че изпадайки в такава смешна ситуация, се принизяваш до равнището на... боклука, в който ровиш - казах доста самоуверено и подължих в същия дух:

– Не се обижай, друже, но Еразъм Ротердамски е казал: "Лакомият богаташ си остава най-беден сред бедняците."

Изневиделица почувствах между очите си болка от неочаквания за мен удар на юмрук. Бавно се изправих с погнуса, стараейки се да запазя душевно равновесие, макар болката от наранено достойнство да предизвика у мен желание за мъст. Скръстих с привидно спокойствие ръце и за няколко секунди погледите ни се забиха един в друг. Видях очите му постепенно да се изпълват с нарастващо чувство на паника, обърканост и безсилие.

В миг надвисналата тягостна тишина бе нарушена от паническо котешко измяукване. Стреснат от внезапния шум,непознатият като че ли изпадна в истерия и крещейки с пълно гърло "Искам си парите!" с невероятна лекота се метна във варела и изведнъж... утихна. Сякаш сливайки се с боклуците, алчността намери в тях вечна утеха и спокойствие.

Надникнах и що да видя – дебелакът се беше смалил и продължаваше усърдно да бърника за парите си?!

Тръгнах си по пътя, без да знам – да се смея ли или да плача?!

Любопитно ли ви е да научите как би изглеждала същата история, но пресъздадена в нюансите на няколко кратки забавни версийки.

Следва първата такава, поднесена в новинарски стил >>