"Да убиеш Кенеди" - прочети и спечели

Ала това едва ли е първото пътуване на „Мона Лиза“.
Някога Наполеон окачва картината на стената в спалнята си и всяка сутрин я съзерцава. През 1911 година картината е открадната от Лувъра и минават две години, преди да
се върне отново в парижкия музей. По време на Втората световна война е местена няколко пъти, за да не попадне в ръцете на нацистите. А сега Джаки е докарала шедьовъра на Леонардо да Винчи в Америка, където той ще предизвика „Мона мания“. Милиони американци се редят на опашка, за да видят картината преди завръщането є във Франция през март, и правят всичко това заради Джаки Кенеди.

Джон Уокър, директор на Националната художествена галерия, е бил против пренасянето на шедьовъра, тъй като се страхува, че кариерата му може да се провали, ако не успее да опази „Мона Лиза“ от кражба или повреда, което би могло да се случи, докато транспортират през океана крехката 460-годишна картина в средата на зимата. Всъщност на 17 октомври, точно когато Джак и екипът му за първи път се захващат да разрешат проблемите със съветските ракети в Куба, Уокър се обажда на първата дама и учтиво є обяснява, че идеята да се докара картината в Америка е ужасна.

Самата мисъл за това го изпълва със страх. Малко по-късно вниманието на Уокър, а и на цяла Америка е отвлечено от лавината радио– и телевизионни репортажи, отразяващи Кубинската ракетна криза. Той е дълбоко трогнат от майчинската природа на Джаки и от факта,
че тя настоява да остане в Белия дом, редом до съпруга си.

Уокър разбира, че първата дама е наистина стойностна жена, а не просто богата млада дама, прехласваща се по
френската култура. Така той променя решението си. И започва да урежда пътуването на „Мона Лиза“ до Америка много преди да приключи Кубинската ракетна криза. Задачата на Уокър става много по-лесна, когато Кенеди нарежда ценното произведение на изкуството да се охранява от най-елитните телохранители по света – не други, а мъжете, които са готови да се изложат на куршумите, но да предпазят президента: Секретната служба на САЩ. Лансър е кодовото име, което Секретната служба на САЩ дава на президента. Първата дама е Лейс. Карълайн и Джон са съответно Лирик и Ларк. Почти всичко и всички в живота на президентското семейство си имат тайно име:

Линдън Джонсън е Доброволеца, президентският линкълн е SS-100-X, Дийн Ръск е Свободата, а самият Бял дом е „Замъкът“. Неща, които са само временни, имат тайни имена, като например „Бяло тенеке“, което е името на резиденцията на президента, когато той не е в Белия дом.

Повечето подгрупи от имена и места започват с една и съща буква: L за президентското семейство, W за персонала на Белия дом, D за агентите на Секретната служба и така нататък. Охраната, която Секретната служба осигурява на президента Кенеди, е постоянна и силно се отличава от тази, която е имал Ейбрахам Линкълн преди сто години. По онова време Секретната служба изобщо не съществува. Агенцията е основана чак три месеца след убийството на Линкълн.

Дори и след това основната є роля е да предотвратява валутни измами, а не да охранява президента. По времето на Линкълн обикновените граждани имали право да влизат в Белия дом, когато пожелаят. Царял масов вандализъм, тъй като превъзбудените посетители отмъквали за спомен вещи от дома на президента. В отговор на това Вътрешното министерство наема подбрана група офицери от градската полиция на Вашингтон, които да опазят прочутата сграда. Но с нарастването на смъртните заплахи срещу Ейбрахам Линкълн в дните след края на Гражданската война тези полицаи съсредоточават основно вниманието си върху президента. Двама от офицерите остават с него от осем сутринта до четири следобед. Друг остава с него до полунощ, а четвърти отговаря за нощната смяна. Всеки един от офицерите е въоръжен с пистолет 38-ми калибър.
Въпреки това президентът Линкълн никога не е бил в пълна безопасност, което се доказва и от убийството му. В нощта, когато Линкълн е прострелян в главата, Джон Паркър – офицерът, който е трябвало да го охранява, вместо да бди, си пие бирата в близката кръчма.

И макар президентът на Съединените щати да е прострелян смъртоносно, след като Паркър напуска поста си, той никога не бива обвинен за неизпълнение на служебните си задължения и – което е още по-невероятно – бива оставен на работа в полицията. Преди покушението над Линкълн мнозина (включително и самият Линкълн) вярват, че американците не са от хората, които биха отнели живота на свои политически лидери. С един пистолетен изстрел Джон Уилкис Бут* категорично опровергава тази теория. И въпреки това някои хора продължават да вярват в мита, че президентът е в безопасност. Смъртта на Линкълн се счита за аномалия дори когато шестнадесет години по-късно е убит втори президент – Джеймс Гарфийлд. Задължителната охрана за вицепрезидента е въведена чак през 1962 година, което потвърждава мнението, че да си вицепрезидент, е неблагодарна работа.

Саката на телохранителите на Джон Кенеди са издути издайнически от 38-милиметровите револвери, които носят под тях. Всеки друг аспект на работата им по охраната е незабележим. Девизът на Секретната служба на САЩ е „Достойни за вяра и упование“, а агентите затвърждават това послание със своята уравновесеност и професионализъм. Те са атлетични мъже, много от тях са завършили колеж и имат военна подготовка. И дума не може да става да пият бира, докато са дежурни. По осем агенти работят във всяка от трите осемчасови смени, а всеки от агентите е обучен да борави с най-различни смъртоносни оръжия. Централата на Секретната служба на САЩ в Белия дом е малка канцелария без прозорци до северния вход на западното крило, където арсеналът от оръжия за справяне с масови безредици и картечници „Томпсън“ осигурява допълнителна огнева мощ. Има няколко прегради за сигурност между Кенеди и някой евентуален убиец, като първата започва от входа на Белия
дом и продължава точно до вестибюла с черно-бели плочки извън Овалния кабинет, където има по един дежурен агент винаги когато президентът работи. Ако Кенеди има нужда да повика този агент незабавно, той може да натисне специален бутон за спешни случаи под бюрото си. Най-лесно е президентът да бъде нападнат извън Белия дом. От Секретната служба трябва само да хвърлят бегъл поглед към последните събития във Франция, за да се уверят в това. Президентът Шарл дьо Гол е практически недосегаем в Елисейския дворец, където живее и работи.

Но на 22 август 1962 година терористи откриват огън по неговия кортеж във френското предградие Пти Кламар. Произведените изстрели са сто петдесет и седем. Четиринадесет куршума уцелват колата, пукат две от гумите на ситроена на Дьо Гол, но шофьорът му умело извежда колата в безопасност. Дори в същия момент, в който разбулват „Мона Лиза“ в Америка, предводителят на заговора за покушение е изправен пред съда в Париж. Жан Бастиен-Тири, неудовлетворен бивш подполковник от военновъздушните сили, ще бъде признат за виновен и ще бъде последният във френската история, осъден на разстрел от взвод войници. За да бъде възпрепятстван някой американски двойник на Бастиен-Тири да стигне до президента Кенеди, осем агенти на Секретната служба вървят пред него, за да огледат мястото, откъдето ще мине, когато излиза от Белия дом. Щом президентът излезе от сградата, осем агенти образуват около него човешки щит, докато се движи.

Най-трудният момент в работата на президентските охранители е почти маниакалната енергичност на Джак. Джон Кенеди обича да показва ентусиазъм на публични
места и често рискува живота си, като навлиза дълбоко в тълпите от хора, за да се здрависва. Тези пориви изправят на нокти охраната му. Всеки побъркан кретен с оръжие и съответните намерения може лесно да го гръмне в подобни моменти. Ако се случи такова нещо, всеки един от агентите е готов да застане с тялото си между куршума и президента, жертвайки собствения си живот за благото на страната. Добре е, че агентите искрено харесват Джак. Той ги познава по име и обича да се шегува с тях. Въпреки тази фамилиарност служителите от Секретната служба никога не забравят, че Джон Кенеди е президентът на Съединените щати.

Чувството им за благоприличие личи особено от уважителния начин, по който се отнасят към Кенеди – мъж, чийто интимен живот познават много добре. Когато общуват лично, те се обръщат към него с „г-н президент“. Когато двама агенти си говорят за него, той е „шефът“. А когато говорят с посетители или гости, дежурната група го нарича „президента Кенеди“.

Същите агенти на Секретната служба харесват Джаки не по-малко. Агентът, отговарящ за нейната лична охрана, високият метър осемдесет и три Клинт Хил (с кодово име
Дазъл), вече е неин приятел и довереник. Ето защо е съвсем естествено Секретната служба на САЩ да поеме и охраната на „Мона Лиза“. Въодушевените тълпи, които ще обградят картината на Да Винчи, не се различават от множествата, приветстващи с бурни възгласи президента и Джаки по време на пътуванията им по света.

Картината плава до Америка в отделна първокласна каюта на борда на парахода „Франция“, където френски агенти я охраняват денонощно. Предпочели са транспорта с параход, а не със самолет, за да се елиминира рискът картината да бъде унищожена завинаги в случай на катастрофа. Ако луксозният презокеански кораб потъне, специалният метален сандък, в който е „Мона Лиза“, е проектиран да изплува на повърхността. Единствено капитанът на парахода „Франция“ знае за нейното присъствие на борда, а когато я качват, охраната е толкова засилена, че гостите се усъмняват дали металната кутия не съдържа тайно атомно устройство. Когато най-накрая се разчува какво е истинското й съдържание, пътниците превръщат кораба в един нескончаем купон в чест на „Мона Лиза“, със специални торти и подобаващи игри с пиене.

След като акостира в Ню Йорк, „Мона Лиза“ е откарана в столицата Вашингтон от специален кортеж на Секретната служба, който не спира нито за секунда. За пореден
път поради опасения от катастрофа пред краткия полет е предпочетен маршрут, който трае четири часа. Снайперисти на Секретната служба наблюдават обстановката от покривите по пътя, а агентът Джон Кемпиън пътува лично до „Мона Лиза“ в задната част на черния микробус, собственост на Националната художествена галерия. Колата има супертежки пружини. Те са предназначени да поемат максимално неравностите по пътя, които биха могли да причинят отлющвания на малки парченца боя от платното.

При пристигането си във Вашингтон „Мона Лиза“ е заключена зад стоманени врати в климатизирано хранилище, където денонощно се поддържа идеалната температура от 16.5 градуса по Целзий. В случай че електричеството бъде прекъснато, автоматично ще се включи резервният генератор. Дори в хранилището от Секретната служба непрекъснато я наблюдават на телевизионен екран. Охраната на шедьовъра на Леонардо да Винчи е изключителна. И все пак има огромна разлика между президентската охрана и тази на скъпоценния товар: „Мона Лиза“ е само една картина. Най-малко три пъти разярени граждани са я повреждали – в един от случаите вандал се опитва да я напръска с флакон боя, друг я напада с нож, а трети запокитва керамична чаша по нея – и, разбира се, един път я открадват. Самата Лиза Герардини лежи в гроба вече почти пет века.

Няма как тя да бъде убита.

Размисли от Джаки Кенеди >>
 

Същото не може да се каже за президента. Тъкмо поради това агентите на Секретната служба никога не изоставят поста си. Поне засега.

– Политиката и изкуството, животът в действие и мисловният живот, реалният свят и въображаемият свят са едно – казва Джон Кенеди пред отбрана публика, събрана
специално за откриването на „Мона Лиза“. Името й се чува като „Монъ Лайзъ“ заради отсечения му бостънски акцент.
Президентът и първата дама никога не са били така популярни, както в този момент, и никога не са били в по-голяма степен синоним на самата Америка. Освен това близостта помежду им е по-голяма от всякога.

От Секретната служба са забелязали, че Кенеди сякаш се интересува по-малко от други жени. Приятелите виждат промяната, настъпила във взаимоотношенията на двойката, в сравнение с професионалната протоколност, характеризираща ги през първите две години от мандата. Когато са заедно, в начина, по който говорят един с друг, се долавя нова нежност – една промяна, която ги е направила най-ярката двойка на власт в историята.

Съединените щати са „най-могъщата нация на Земята“ – по думите на модния дизайнер Олег Касини, „представлявана от най-ослепителната двойка, която можете да си представите“.

5 факта, които не знаете за розовия костюм на Джаки Кенеди >>
 

Един-единствен поглед към претъпканата зала е достатъчно доказателство за думите на Касини. Всички присъстващи – от съдиите във Върховния съд до сенаторите, богатите дипломати и търговците на петрол – са тук, за да засвидетелстват своето уважение. Дори когато речта на президента блестящо свързва „Мона Лиза“ и политиката на Студената война, Джаки е жената, която дирижира всяка подробност в тази много специална вечер. „Мона Лиза“ може да е ослепителна, макар и скрита зад епробиваемо от куршуми стъкло, но всеки гост на събитието прекарва средно само петнадесет секунди в съзерцание на картината, докато някои не откъсват поглед от Джаки цялата вечер.

Красотата, самоувереността, грацията и блясъкът є са несравними.

Тази вечер първата дама, а не „Мона Лиза“ е кралица на залата."

Въпросът ни към вас е - коя е Лиза Герадини?
 

И победителите, изтеглени с жребий са:

radka_mih

violeta_d

Vania Alexandrova!

На печелившите честито! Нека очакват имейли от нас.