Военният лекар лейтенант Алесандро Еджито е най-старшият във взвода, изпратен на "мирна мисия" в Афганистан. Под негово командване са неуправляемият Чедерна, девственият Йетри, русата хубавица Дзампиери, вечната изкупителна жертва Митрано, болнавият Торсу и подофицерът Рене, който в цивилния живот си докарва някое евро и като жиголо. В базата насред пустинята, където са разпределени, войници и офицери ще се сблъскат с неудобствата, с опасността и с омразата на врага, но главно със себе си – със страховете, с комплексите, с вътрешните си демони. Една операция извън базата, превърнала се в кошмар, ще ги убеди в крехкостта на човешкото тяло и безвъзвратно ще срине всичко, на което се е крепил животът им.
На 1 юни излиза от печат "Човешкото тяло" - дългоочакваният втори роман на нашумелия италиански автор Паоло Джордано!
"Човешкото тяло" е сърцераздирателен роман за войната и нейните превъплъщения: безумният военен сблъсък в Афганистан, междуличностните битки – интимни и семейни, невидимата, силно разрушителна война, която водим срещу самите себе си.
Паоло Джордано е физик по професия, но печели световна слава със своя забележителен дебютен роман, озаглавен "Самотата на простите числа". От книгата са продадени над един милион екземпляра, а писателят е удостоен с голямата награда "Стрега" за 2008 година. През 2010 г. Джордано предприема пътуване до Афганистан и случайно попада във военна база в пустинята. "Осъзнах, че ако всяко поколение си има война, то "моята" е именно войната в Афганистан", споделя той във връзка с преживяванията си там. Година и половина по-късно се появява ръкописът на "Човешкото тяло".
Прочетете откъс от романа>>>
Ясна утрин в началото на април. Бомбетата на ботушите на военните, участници в парада, проблясват на всяка крачка. Еджито още не е свикнал с прозрачната чистота, изпълнена с обещания, която небето над Белуно излага на показ в дни като този. Вятърът, който се претъркулва надолу от Алпите, влачи със себе си студа от ледниците, но когато се поуспокои и престане датормози знамената, човек забелязва, че температурата е необичайно висока за този период на годината. В казармата се разгаря голям спор дали да се носи шал, или не. Накрая решават – не. Съобщението е изкрещяно по коридорите на различните етажи. Цивилните пък не знаят какво да правят с шубите – дали да ги наметнат на раменете си, или да ги държат в ръка.
Еджито сваля шапката си и отмества с пръсти влажните от пот кичури. Полковник Балезио, прав отляво на него, се обръща и казва:
– Каква гадост, лейтенант! Изтърсете си сакото. Пак сте целият в онези неща.
После, сякаш той не е в състояние да се погрижи сам за себе си, му изчетква гърба с ръка.
– Ама че бедствие! – мърмори.
Идва нареждане за почивка. Който има място на трибуните като тях, сяда. Най‑накрая Еджито може да смъкне чорапите си до глезените. Сърбежът се успокоява, но само за няколко секунди.
– Чуйте какво ми се случи онзи ден – подхваща Балезио. – Малката ми дъщеря взе да марширува в хола и да ми вика: "Гледай, татко, гледай, и аз съм полковник!".
Беше се маскирала с престилката от училище и едно таке. Знаете ли какво направих?
– Не, господине.
– Наплесках я по дупето. Сериозно. После й креснах, че не искам да я виждам повече да подражава на войниците. И че и без това никой не би я взел в армията, защото е дюстабан. Разплака се, горката. Дори не можех да й обясня защо се бях ядосал толкова. Но бях бесен, повярвайте ми, не бях на себе си. Кажете ми истината, лейтенант, да не би да не ми издържат нервите?
Еджито се е научил да не се доверява на пристъпите на откровение, които обземат полковника. Отговаря:
– Може би сте искали само да я предпазите. Балезио прави гримаса, сякаш му е казал някаква глупост.
– Възможно е. Дано да е така. Все ме е страх да не се побъркам. Не знам дали ме разбирате.
Протяга крака, после без всякакво притеснение си намества ластика на гащите през панталоните.
– Непрекъснато чуваме за някой, на когото изведнъж му гръмват бушоните. Мислите ли, че би трябвало да отида на невролог да ме прегледа, лейтенант? Някаква снимка или нещо подобно?
– Не виждам причина, господине.
– Защо да не ме видите вие? Да ми погледнете зениците и т.н.
– Аз съм ортопед, господин полковник.
– Е, все са ви научили на нещо!
– Мога да ви препоръчам някой колега, ако искате.
Балезио изръмжава. Две дълбоки бръчки около устата придават на лицето му нещо рибешко. Не е бил толкова състарен, когато Еджито се е запознал с него.
– Вашият педантизъм ме съсипва, лейтенант, казвал ли съм ви го? Сигурно заради него сте в това състояние. Отпуснете се поне веднъж, приемете нещата такива, каквито са. Или си намерете някакво занимание през свободното време. Не сте ли се замисляли за деца?
– Моля?
– Деца, лейтенант, деца.
– Не, господине.
– Е, не знам какво чакате. Едно дете би ви прочистило мозъка от някои мисли. Виждам ви като на длан, знаете ли? Все нещо предъвквате. А, я погледнете как се е разположила онази компания, приличат на козли!
Еджито проследява погледа на Балезио, насоченкъм военния оркестър и отвъд него, където започва ливадата. Прав мъж сред публиката привлича вниманието му. Носи дете на гърба си и е заел вдървена военна стойка. Изведнъж Еджито усеща, че го обзема безпокойство. Познатите физиономии винаги пораждат у него някакъв смътен страх. Когато мъжът поднася свит юмрук към устата си, за да се изкашля, разпознава подофицер Рене.
– Но този там долу не е ли... – прекъсва се той.
– Кой? Какво? – пита полковникът.
– Нищо. Извинете.
Антонио Рене. Последния ден на летището са се сбогували с официално ръкостискане и от този момент нататък Еджито не е мислил повече за него, поне не специално. Спомените му за мисията имат предимно колективен характер.
Загубва интерес към парада и започва да наблюдава подофицера тайно, отдалече. Не е минал много напред в тълпата, за да заеме някоя от първите редици, и вероятно от мястото, където се намира, не вижда кой знае какво. От височината на раменете му детето сочи войниците и знамената, мъжете с музикалните инструменти, после сграбчва косите на Рене като юзди. Ето, косите. В долината подофицерът си ги бръснеше нула номер, докато сега ушите му са почти покрити от тях. От кестеняви и леко къдрави коси. Още един дезертьор от своето минало. И Рене е променил лицето си, за да не се разпознава повече.
Балезио казва нещо за някаква тахикардия, каквато със сигурност няма. Еджито му отговаря разсеяно:
– Наминете при мен следобед. Ще ви предпиша нещо успокоително.
– Успокоително? Ама вие съвсем ли се побъркахте? С тези успокоителни после не можеш да го вдигнеш!
Три обезоръжени изтребителя се стрелват ниско над площада и после се издигат рязко, оставяйки цветни следи в небето. Обръщат се по гръб и оплитат траекториите си. Детето на раменете на Рене е очаровано. Както неговата, така и стотици глави се обръщат нагоре, всички с изключение на войниците от строя, които продължават да гледат нещо, видимо само за техните очи.
"Човешкото тяло" излиза на 1 юни
Colibri, цена: 19 лева
