От сутринта виртуалното пространство блести с линкове, картички, текстове, посветени на днешното щастливо събиране на цифрите 12.12.2012. Исконна цел на хората е да бъдат щастливи. Жадно търсим знаци, за да изпитаме радост и точно това се случва днес – имаме повод и виждаме в знака на датата този шанс.

Много двойки днес ще се врекат във вечна вярност. Ще има много сватби, ще струят усмивки, ще бъде празник на любовта. Прииска ми се да подаря нещо на всички хора, които днес ще празнуват – а това сме всички ние, които искаме да бъдем щастливи. Подаръкът е много специален – четири стихотворения. Като четирите сезона в годината. Като четирите посоки на света. Като четирите стени, зад които градим своя дом и където са най-съкровените ни желания и чувства. Искрено се надявам да ви харесат и да ви вдъхновят да обичате повече и по-силно. Макар че винаги, когато има любов – има и болка, когато има радост – има и тъга, и тези чувства вървят ръка за ръка, за да бъде дълъг пътят ни и да не спираме да търсим своето щастие. 

***

Любовта идва само веднъж,
ала с дрехи различни облечена.
Пие топъл чай с нас посред дъжд,
замъглява стъклата ни вечерни.
Днес я срещаме в някой познат,
непознатият кара сърцето ни
да се впуска напред като влак,
да се пръска на малки парчета.
Тя е моят единствен другар.
Вечно с мен, но и вечно я няма.
Пропиляна, когато е дар.
Невъзможна, но силно желана.
На очакване парещо дълго
е оставила в мене следа.
Любовта идва днес и си тръгва,
но самата съм аз любовта.

 ***

Подай ми бучка лед –
за теб ще я запаля.
Ще светне пътят ми напред,
когато ден преваля.
Подай ми болка –
с радост ще я взема.
От острието й ще пръсне цвят
червена хризантема.
Подай ми всичко твое,
ала непотребно.
В ръцете ми ще бъде златно,
няма да съм бедна.
Накрая сянката си дай ми,
в плат да я обгърна.
Да ме докосне най-последна.
Да ме завие и прегърне.

***

Към теб вървя. Към теб вървя.
И моят ден изгрява вдъхновен.
До теб живях. За теб живях.
Дано си същият, непроменен.
Отдавна бе. Отдавна бе.
Докосване в дланта си още пазя.
Как искам те. Как чакам те
и в локвите нетърпеливо газя.
Видях те, най-накрая, ето те.
Прегръщала съм те във мрака.
Това ли си? Пред мен ли си?
Как искам още да те чакам....

***

Обичам те.
Но имам нужда да те няма.
Днес липсата ти дава ми живот.
Защото болката е по-голяма,
когато ми даряваш спомен нов.
Бъди далеч. Но нека те очаквам
пред залеза на нашия живот.
Защото знам, че болката крепи ни
и тя ни дава смисъл нов.
Ще има изгрев в залеза ни земен,
ще потъмнеят белите коси,
и няма този миг да е последен,
когато обич нова ни дари.
Сега ме остави. Върви, пътувай.
Избирай смело своята любов.
А аз ще остарявам и сънувам
как липсата ти дава ми живот.

Магдалена Абаджиева е на 33 г. от София. Завършила е българска филология в СУ „Св. Климент Охридски”. В момента е редовен докторант по история на българския език в Института по български език към БАН. През 2012 издаде първата си стихосбирка „Отново”, която LadyZone ви представи.