"Жената днес” е територия на свободата, вероятно сте забелязали. И много често списанието е като дупката от приказката за Цар Мидас, в която се казват тайни, изричат се честно трудни за произнасяне лични истини.
Затова не си губете времето да ме обвинявате в ексхибиционизъм, ако понякога пиша за интимни неща. Достатъчно съм откровена, за да ви кажа – това е хватка. Ако един редактор настоява за откровеност от авторите си, трябва сам да дава
пример в чупенето на табута
Освен това далеч не става дума за самоцелна искреност, нейната крайна (и оправдана) цел винаги е идентификацията - на читателя с автора. Защото, пишейки за собствените си демони, изкарвайки ги „на светло”, ние помагаме и на читателите си да се вгледат и да осветят на свой ред също най-тъмните и плашещи кътчета в себе си. Да чуеш как някой говори открито за раните и вините си често е заразително.
Хората в лекуващите професии знаят, че когато има отричане, раната загноява. Това, на което се съпротивляваш, упорства. А животът особено на мъжете е основан на отричане и съпротива на истината.
Жените сме по-облагодетелствани –
нас по-често ни посещава Ангелът на споделянето и състрадателно сваля товара на тайните от плещите ни. Затова за мен винаги е било особено ценно да слушам мъже, посмели да се самонаблюдават и да се разкрият, да покажат болката си, да отпушат мрака и гнева в душите си (например,
така прави писателят Калин Терзийски в "Алкохол" –
роман, издаден от "Сиела”, който горещо препоръчвам). Знаем, че мъжете плащат висока цена, когато позволят да бъдат видени раними и слаби. Срамуват се от други мъже, понякога от жени, но най-вече от себе си (психотерапевтът Джеймс Холис нарича това "живот в сянката на Сатурн”).
Ако обаче мъжете поемат риска и говорят истината, своята лична истина, те ще бъдат чути на хиляди километри разстояние, ще изкажат гласно истината за много други. Които в крайна сметка ще им бъдат благодарни. Защото тъгата е честна, а честността лекува.
