Това е стенограмата от последното предаване „Отпечатъци” на 4 март - много хора ми се обадиха и ми писаха с молба да сваля на текст разговора в студиото, за да могат да го прочетат и да му отделят повече време за осмисляне. В известен смисъл разговорът е пророчески и кореспондира директно с бъдещето – нашето бъдеще като хора и личности, като българи, като нация и като граждани на света. (МБ)

------

Мира Баджева: Тази неделя е последното издание на „Отпечатъци”. Да се откажеш навреме, да знаеш на какво, кога и как да сложиш край не е лесно. Но това е единственият начин човек да запази духовната си инициатива за по-добри дни. Защото, както казва Емили Дикинсън, „Не” е най-широката дума, която поверяваме на езика. А съзиданието се ражда от чистия край. Няма по-голяма сила от свободата да си тръгнеш.

И понеже днес е по-особен ден за мен – ден на освобождаване, а и вчера празнувахме 3 март и Освобождението на България, предстои ни един „луксозен разговор” - с трима от най-интересните и предизвикателни умове на нацията – д-р Николай Михайлов, Харалан Александров и Андрей Райчев. Ще си говорим именно за свободата – за свободатата като ценност, за цената на свободата, за свободата и българите, за личната, за гражданската, за медийната свобода – изобщо за всички аспекти на това важно, но често пренебрегвано понятие. Рядко се сещаме да говорим за такива уж абстрактни неща, които обаче са основата на живота и на човешкото ни достойство. Да започнем от темата за националното ни достойство, което чествахме вчера, на 3-ти март. Тези 5 века, в които българите са били официално несвободни като държава и като нация, дали ли са своя отпечатък върху ни?

Харалан Александров: По-сложно е - не са били несвободни точно, били са несъстояли се като нация. Освен това 3 март е празник на Освобождението, което е различно от свободата. В този случай имаме еднократен акт, продължил 2 години, през които доста кръв се е проляла - руска, румънска, финландска, както и малко българска и немалко турска. Следва един нов етап в нашата история, през който ние мислим за себе си като за свободна нация и с който много бързо става ясно, че свободата е постоянно усилие. Тоест е режим на живеене, а не героични, еднократни подвизи. И в нашата историческа традиция определено освобождаванията (а те са повече от едно) са осребрени за сметка на свободното живеене. В единия случай имаш дисциплина на живота, практика на отношенията със света, с другите хора, с институциите и властта, а в другите случаи имаш героични взривове на ентусиазъм, страдание и жертвеност. И това са две много различни неща.

Мира Баджева: Харалан Александров припомни, че най-малко тъкмо българска кръв се е проляла при борбата за Освобождението ни. Означава ли това, че ни е останал оттогава един национален комплекс, задето не сме се борили достатъчно за свободата си?

Андрей Райчев: Комплекс безспорно има, но той не е много основателен, защото на знамето на хората, които са ни освободили, е написан ценоразписът на тази свобода. Спомнете си: оригиналното българско знаме не е това, което сега имаме, а онова, което се е вяло тогава в гората, и на него пише: „Свобода или смърт”. Това е ценоразпис. Съвсем ясно е - цената на свободата е готовността да умреш за нея. В този смисъл българите са приготвени за тази свобода. Парадоксите, които се случват по-нататък не са свързани с това, че сме се освободили, а с това, че сме влезли в Европа. От една цъфтяща по феодалному, бавна, тъпа, скучна, но много благоденстваща по някогашните критерии империя, каквато е Турската (описана от Иван Вазов, впрочем като патриархална, селска идилия – вън от всякакви световни процеси), България след Освобождението изведнъж се включва в Европа. И получаваме селото, описано вече не от Иван Вазов, а от Елин Пелин. Получаваме същите тези хора, разкъсани от противоречия, мизерстващи, нещастни - каквото си спомняте от разказите на Елин Пелин. Тоест България освен свободата си, получава и своята модернизация. Но тази модернизация е много страшна и тежка.Тя изисква от населението огромни жертви. Не съзнателни жертви даже, а населението става жертва на споходилата го отвън модернизация. И може би разбирате защо го казвам сега - защото абсолютно същото стана след 10 ноември 1989 г. От едно блато, благоденстващо по провинциален начин, но спокойно - с почивките, с трабанта, с двустайната панелка - със свободата заедно ни сполетя същият помитащ процес на модернизация. Тя ни взе всичко, което може да се вземе от един патриархално живеещ човек.

Мира Баджева: Взе ни сигурността най-вече...

Андрей Райчев: И сигурността, и панелите, и трабанта - като в оная песен, наистина на българите им оставиха само въздуха. Но се оказа, че същите тия българи не са готови за това, което пожелаха. Затова свободата е проблематизирана фундаментално и, тук ще цитирам Любен Дилов–син, оказва се, че мечтата им някак е била да прескочат тезгяха на Корекома и да поискат политическо убежище. Това беше идеята, която спохождаше масово нацията. Тоест под свобода те разбират повече потреблението, а самото потребление беше отнето - дори в тоя социалистически, уродлив, но все пак някакъв вид, и те бяха хвърлени на вятъра. Съответно 20-те години свобода за много от хората днес изглеждат като катастрофа, като безвремие. А това не е вярно. Българите за тези 20 години изградиха нация от нов тип. И имаме огромно постижение, но то, за жалост, е с такава огромна цена, струва такова страдание и класово разслоение, че не само не се цени, а се вменява и като дефект на свободата.

Мира Баджева: Стигнахме до цената на свободата, д-р Михайлов. Какво можем да кажем от днешна гледна точка и за това, което се случи преди 23 години, и за случилото се отпреди 134 години на 3 март?

Д-р Николай Михайлов: Вижте, каквото и да си мислим за свободата, както и да я преживяваме, не сме готови да плащаме за нея особено висока цена. Най-малко пък тази, за която говори г-н Райчев – „Свобода или смърт”. Някаква особена битка за свободата - като малко или повече абстрактно благо - няма. Защото тази свобода, която фигурира исторически и религиозно като сюблимна духовна ценност, за която е писана поезия и са размишлявали философи, остава непопулярна днес. Свободата се асоциира със задоволяване на определени нужди, със статус, с престиж и с доволство - тя е по-скоро ориентирана към осезаеми блага. Ако разпитате хората какво означава да бъдеш свободен, ще кажат: да бъдеш имущ. Нямам никакво съмнение в това - казвам го дръзко и даже нахално в присъствието на социолог, защото всъщност той е компетентен да отговори на този въпрос. Мисля все пак, че тази революция, която ни се случи през 1989 г., беше революция на потреблението наистина. И свободата, след един взрив на особена страст в началото, на някакъв полет на въображението да се състоиш в достоен режим на живот - описван неопределено и преживяван смътно като шанс за възмогване на българската цивилизация по един европейски модел - беше угасена много рано: за сметка на фундаменталната угриженост на оцеляването. Сега това, което имаме, е една яснота, бих казал даже цинична. Сега илюзиите са приключили. Хората са осъзнали на ниско, чисто прагматично ниво какво означава социална свобода в новите либералнодемократични времена: това означава платежоспособност и периметър на независимост. Много рязко и много категорично хората асоциират понятието си за свобода с понятие тъкмо за цената, но вече за монетарната цена.

Мира Баджева: Това във време на криза не дава ли друга стойност на свободата?

Харалан Алекандров: Във време на криза основният въпрос, който стои, е кои са стоките (и благата) от първа необходимост, от които можем да се лишим.

Мира Баджева: Свободата става неконвертируема, така ли? Девалвира?

Харалан Александров: Не знам дали е вече неконвертируема, но почва да става малко луксозна. Изпадането в тежки зависимости е характерно за зависимите общества, защото аз не съм съгласен, че сме изживяли патриархата - той присъства и упорства под много различни, най-често перверзни форми. Разделили сме се с оня, хубавия патриархат на Чорбаджи Марко, който хапва със семейството си зад високите дувари, докато не прескочи през тях революцията под формата на Бойчо Огнянов. Но патриархалните форми на власт са навсякаде - те са особено засилени поради бедността и оскъдицата. И съответно зависимоста е унизителна, долна и жалка. Изтръгването от зависимостта изисква много големи индивидуални усилия. Много по-лесно е, ако това се прави колективно, но ние нямаме опит с колективно преборване за достойнство и свобода. В този смисъл като цяло хората се чувстват в момента по-несвободни, отколкото преди. Това е емпирично проверимо – аз съм го правил с качествени научноизследователски методи. И това е въпросът, който си струва да обсъдим: е ли свободата стока от първа необходимост? Има ли цена и колко струва? Колко сме готови да платим за нея и срещу какво сме готови да я заменим, тъй като и без друго икономиката се бартеризира?

Мира Баджева: Е, кое е това, от което сме готови да се откажем в името на свободата? Не е ли странно, че 23 години след „избухването на демокрацията” продължаваме да си говорим все по-често днес за защита на гражданската свобода – това бе отбелязвано многократно от наблюдатели в това студио през последните година-две... Непрекъснато някой се опитва да посяга на някакви наши права и свободи - чрез масово подслушване, следене в интернет или чрез други форми на насилие. Знаете колко често напоследък обществото настръхваше от различни случаи на полицейско насилие. По какъв нов начин трябва да гледаме на свободата си и да я браним?

Андрей Райчев: Но преди темата за демокрацията в България, хайде да обърнем внимание на другата тема – за свободата в съвременния свят. Нека ви кажа какъв огромен капан за свободата съдържа съвременният свят. Класическият човек, живял допреди 100 години назад - в модерното време, тоест при капитализма - е лишен от свобода чрез ораничения до достъпи. Просто не ти дават да прочетеш нещо и някого – чрез цензура.

Мира Баджева: Същото важи и за социализма – не ти дават да четеш Солженицин, не издават Фройд, не ти позволяват да пътуваш, да слушаш западни радиостанции или музика...

Андрей Райчев: Или пък в Царска Русия - затварят писатели в затвора, гонят ги от страната, пречат на книгите им да стигнат до хората. Налагат силово текста на Библията и т.н. Това са все начини хората да не се допрат до онова, което би ги направило свободни – и това е класиката. Този начин вече не съществува. Сега съвременният западен човек (или християните като цяло, защото добавям в кюпа и Русия) е лишен от свобода, но не защото са му спряли достъпа до нещо. Няма кой да му спре достъпа, понеже той натиска две копчета на телефона си и интернет, с цялата информация в него, е налице. Отнемат ти свободата, не като ти махат достъпите, а като ти създават фалшиви кумири. Създават нещо много шумно, красиво, цветно, „с големи гърди” – използвам тази метафора, за да подчертая еротичния елемент – и към това нещо са устремени постоянно погледите - вместо натам, където си ти. Създават ти фалшиви идентичности. Начинът да бъде несвободен човек в Европа е през несъществени кумири менте, а не през ограниченията.

Харалан Александров: Кумирите са фалшиви, защото не са продукт на вътрешното развитие, а са ти дадени наготово...

Андрей Райчев: Да, и те те спират от развитие. Телевизията и средствата за масова информация в днешно време те затрупват постоянно с такива фалшиви кумири, които те превръщат в скот, който ходи в мола. Това е фундаменталният начин да се отнеме свободата днес. И затова целият наш опит за борба, датиращ още от Ботев и Левски – да чупиш, да разваляш, да отваряш - не важи. Няма какво да отваряме днес, няма кой да бъде освобождаван, вратите на всички клетки са отворени. А животните не са разбягали от зоологическата градина...

Мира Баджева: И си стоят в клетките - не искат да се връщат в гората. Защо?

Андрей Райчев: Не, не стоят в клетките, стоят при хранилките. Разбирате ли, клетки няма, но хранилки има! И животните седят край тях, лапат същата отрова, но не са свободни, не тичат по гората... Това е много трудно освобождение, защото изисква принципно друго нещо, изисква аскези, изисква говорене, действия и групи от нов тип. Фалирали са всички наши оръжия на борба, просто защото няма клетки.

Д-р Николай Михайлов: Аз съм съгласен с г-н Райчев - звучи ми достоверно. Това е въпросът за разомагьосания свят, с който модерността започва. То е един опит животът да бъде регулиран от гледна точка на освободения разум - в режим на дискредитирани авторитети и отсъстващи предразсъдъци – нещо като фундаментална еманципация на автономния човек (това е просвещенската идея в началото на модернизма). Само че на мястото на този стар, традиционалистки свят, в който има сравнително лесни за описване илюзии (на консервативното съзнание), имаме нов тип омагьосване - чрез кич-идеологиите, за които намекна и Андрей Райчев. Това е една система на демократичен конформизъм, чрез която тиранично присъстват ерзац модели и живи утопии, един много мощен (през медиите протичащ, разбира се) натиск на фалшиви образи, които се интериоризират и поробват, защото не се разгадават лесно. Те нямат характера на външна опека и на дисциплиниращ натиск през идентифицирани институции. А имат характера на интериоризирано робство - нещо като живот в съноподобен, даже халюцинаторен режим. Защото това, което виждаме в системата на кич-идеологиите и на жълтия медиен натиск, е тъкмо една масовизирана свобода. Страшно тиранична, тя произвежда тази хедонистична илюзия и създава същества, в някакъв смисъл трагични, като диктува една незабелязана преоценка на ценностите. Обогатяването и наслаждението днес имат статут на дълг, на задължение - ти си длъжен да го направиш.

Самочувствието на човека, неговият идентитет и вътрешното му равновесие са зависими по драматичен начин от това как реализира той хедонистичния блян. Без тези „престижни” условия, които се препоръчват от света на рекламата и потребителския световен елит, този човек няма собствено лично основание да се чувства достоен. И това е много мъчително.

Мира Баджева: Тоест трябва да си богат, красив и слаб – иначе си се провалил като човек?

Харалан Александров: Иначе си лузър просто...

Андрей Райчев: Да, в противен случай си боклук – така го изживява той в сърцето си и това е огромно нещастие. Така попада той в капана на несвободата, така го задължават да тръгне по тази писта. А истинската свобода и развитието на човека са на една крачка от него. Достатъчно е да каже: „Гледайте си работата – няма да ви купувам повече!”

Д-р Николай Михайлов: Има една фройдистка революция в началото на миналия век, под знака на която протече голяма част от 20-ти век. Тя ни осведомява за това, че човек репресира собствената си сексуалност, своите либидо-подбуди и всъщност живее в режим на такъв тип изтласкване. Човекът преживява собствената си сексуалност като риск, като грях и трансгресия (престъпление), като нещо, което го застрашава – и затова реагира с изтласкване като самозащита. Днес трансгресията, т.е. беззаконието, не е в това да нарушиш сексуална забрана или табу. Не перверзията е престъпление, а по-скоро влюбването - да бъдеш свързан с другия чрез това, което класически се нарича любов.

Мира Баджева: Или емпатия?

Д-р Николай Михайлов: Да, защото това е днес крайно неуместно, несвоевременно и екстравагантно. Азис е нормативният модел на поведение в сферата на любовта. Той е образец на радикалното префасониране, на антропологическата метаформоза с оглед на една есктравагантно преживявана любовна възможност.

Мира Баджева: И доста шумна.

Харалан Алекдандров: Това, което описвате, се нарича „нарцистична омнипотентност (всеможене)” - много инфантилна и много ранна фантазия, която винаги завършва с крушение – за това, че си безсмъртен, че можеш да отречеш края и да живееш богоподобно. Това изключва емпатията и способността на хората да съчувстват. Хората започват да съчувстват, стават в някакъв смисъл морални същества, когато приемат края си и уязвимостта си, и когато я разпознаят в другите. В Античността боговете не са морални същества. Моралът идва в религията със страдащия на кръста човеко-бог.

Андрей Райчев
: Нека припомня: възникването на фигурата на масовия потребител осигурява в света мир. Масовият потребител е доволен човек, всъщност първият неагресивен човек в историята. Но той фундаментално е пожертвал свободата си - не в смисъл, че някой го ограничава, а че не се развива. Има фалшиви кумири, към които се стреми - те са материални и това залага капана на несвободата. И тук идва парадоксът, който предлагам да обсъдим – за ситуацията в България. Българинът се стреми сега към това положение, от което прогресивното западно човечество вече иска да излезе. Парадоксът на нашата ситуация, е че масовата ни публика желае да се окаже в онова робско положение, в което се намира масовата публика в Европа. И това прави народа, с извинение, най-консервативната, най-несвободната инстанция в България. Съответно исканията на народа формират и медийните прояви у нас - защото медиите не следват властта буквално и насила, никой не ги командва централно, но определящият фактор за това какво правят медиите, е това кой купува медиите, кой гледа предаванията и т.н.

Мира Баджева: Медиите следват народните апетити. И?

Андрей Райчев: Тяхната пътеводна светлина са дълбочинните въжделения на масите. Но тази масова нагласа, това желание да станем потребители, тази завист и омраза на потребителя към оня, който потребява повече, е в някакъв смисъл „ретрозадача за Освобождение” - защото отиваме към ново робство. Точно това е изворът на главната несвобода в държавата.

Това формира несвобода и в самите политически актьори. Когато политическият актьор излезе пред публиката, той формално с нищо не е ограничен – може да каже дори „Дайте да станем пингвини” - всичко, каквото си иска. Но той е ограничен от това кой ще ръкопляска, кой ще гласува после за него и т.н. Тоест ограничен е от тези въжделения на масата. И тук идва, забележете, първата и главна цензура в страната. Нито един наш политик, дори да е умен човек, не смее да каже онова, което наистина мисли - той само се стреми да уцели, да отгатне какво шепне тълпата, която го гледа, следи техните устни и повтаря техните думи. Състезанието на нашите политици е кой ще повтори репликите на тълпата – и затова е толкова отвратително. А когато казват: „Няма за кого да гласуваме”, всъщност те казват: „Ние сме боклуци”.

Харалан Александров: Проблемът е, че така политиците у нас забравят да мислят. Ако много дълго отказваш да мислиш и се опитваш да отгатнеш какво ще се хареса на тълпата (използвам думата в метафоричен смисъл, разбира се, „тълпата” е аморфна и абстрактна) рано или късно забравяш да мислиш и оглупяваш. Процесът на повсеместно оглупяване, т.е. на загуба на способност да конструираш сам смисъла на света (наследена и от тоталитарния свят, където само властта има право да се произнася и да конструира реалността), води до всеобща загуба на мисълта. Тоест ние нямаме център, който да произвежда смисъл по убедителен начин. Това е оставено на медиите, а те не се занимават с нищо друго, освен да въведат още няколко криви огледала в този ужасен омагьосан кръг.

Мира Баджева: Като журналист бих казала, че това е големият грях на медиите в момента - произвеждането на смисъл е тяхна последна грижа. Така допринасяме всички за „изтъняването на смисъла”, ако използвам израза на писателя Георги Господинов.

Д-р Николай Михайлов: Аз мисля, че в някакъв смисъл политиката наистина е мъртва. Правя този извод въз основа на това, което казаха Андрей Райчев и Харалан Александров току-що. Защото политиката не е само разсъждение върху икономическите шансове или върху възможностите за потребление. Политиката в определен смисъл представлява идея за съвместен живот. Тя е някакъв размисъл за общонационалните ценности, за това какъв именно смисъл се конструира като обединяващ нацията. Това обаче не може да бъде разказвано свободно, защото отдолу има едно тиранично очакване, едно особено сприхаво нетърпение и калкулация за шансовете да се удържи наличното - като възможност за потребление. То е метафората на безконечния икономически растеж в частен обем.

Андрей Райчев: Под което се има предвид само „ядене повече”, а не нещо ново да правим...

Д-р Николай Михайлов: Вижте, има едно „разхубавяване” на версията за потреблението. Тя не е свързана само и единствено с бруталния образ на хладилника и неговата паст. Това, което се нарича потребление, е естетизация на живота. Във всеки случай тук е инсталирана една антиутопия на перманентното, никога несвършващо, стилизирано и разкрасявано в крачка потребление, спрямо което политиците са буквално роби. Те не могат да направят и стъпка, без да ревизират фундаменталните илюзии на собствения си електорат - референта на техните политически усилия. В този смисъл тези, които действат от името на политическата класа, са майстори на политическия блъф. Чисти медийни герои, хора на симулакрума, жестикулиращи същества, дълбоки лицемери - ако ще трябва буквално и брутално да морализираме – нещо, което не правя в момента.

Харалан Александров: Тази антиутопия е всъщност „краят на историята” (по Фукояма). Краят на офертите за нови и нови утопии, които обикновено свършват зле, но генерират още по-нови утопии. Тоест количественото нарастване на благополучието, отказът от конструиране на вариант за различен свят може до безкрай да се раздува и уголемява. Това, което се оказа, за щастие или за нещастие, е, че той има свойството и да се пука. Стига донякъде и прави „пук” като в игра. И историята се завръща... Интересното е, че, както винаги, поради фазовото изоставане в България, историята се завръща по един начин в онзи свят и по друг начин у нас. Тъй като класическата опозиция, за която Андрей Райчев говори - за несвободата като страх от репресия, е по особен начин изкривена. Изкривява я новият агент на несвободата – желанието. Страхът е винаги въпрос на съотношение – колко желаеш кумирите и колко те е страх от това, че ще бъдеш наказан. При нас по един особен начин несвободата е свързана със страх от загуба на потребителски възможности. Тоест отново може да бъде сведен страхът до желанието – боиш се, че няма да можеш да реализираш желанията си.

Мира Баджева: Но този страх се пропуква – финансовата и икономическа криза сякаш спука балона. Видяхме какво стана в Америка с „Окупирай Уолстрийт”, в Европа – с движението на „индигнадос” („възмутените”), при ислямските режими – с Арабската пролет... Хората искат да се освободят от монополите, от финансовите акули и корпорациите, от диктатурите...

Андрей Райчев: Така е, но у нас – не искат.

Харалан Александров: У нас е много по-скрита и разпръсната властта, затова и способността да се конфронтираш със желанията изглежда по-трудна, защото това предполага себерефлексия. Трябва първо да се опознаеш, да си наясно с дълбоките си мотиви, с дълбоките си страсти, а много често и с дълбоките си перверзии - и само тогава можеш да успееш да ги поставиш под контрол. С което се връщаме към идеята за аскезата. Себепознанието, себеуправлението е условието за освобождаване, а тъкмо това не може да се случи в тази омагьосана игра на отражения.

Мира Баджева: Но не е ли заразителен и за българите този пример?

Андрей Райчев: Тъй като и Харалан Александров, и д-р Михайлов „седят” в човешката психика, аз ще ви го покажа като парадокс в самото общество. Бунтуващите се, съпротивляващите се в световен мащаб се състоят от два вида. Едните се съпротивляват срещу света такъв, какъвто е. А другите са недоволни от това, че той престава да е такъв, какъвто е.

Мира Баджева: Пример за последните са нашите съседи гърците или средната класа в Америка.

Андрей Райчев: Това е бунт от типа „защо ми махат кумира, защо ми махат мола, защо не ми дават повече пари, за да ходя в мола”. В това се състои половината, ако не и 60 процента от техния бунт. Гърция е класическият пример – там се бунтуват срещу този, който им дава парите, това е поразително. Но има и друг бунт, това е бунтът срещу потребителското общество. И той е страшно важен. Но той изисква не политици, а пророци. Той прилича на това, което се е случило при моралната криза на Римската империя, когато са се появили изведнъж някакви хора и те са заговорили съвсем други неща.

Мира Баджева: Ако това е вярно, значи ние много сме го закъсали, защото при нас никакви пророци не се виждат. Така ли е, д-р Михайлов?

Д-р Николай Михайлов: Вижте, вярно е, че има едно такова усещане, трудно за пряко вербализиране. Интуитивното осъзнаване, че живеем в един измислен свят, движим се върху една съноподобна сцена и този лунатичен начин на живот не може да продължава. Хората усещат, че подобна либерална утопия съдържа в себе си някакъв много дълбок интелектуален и морален дефект. Че това не може да продължи така, защото не съществува възможност за безконечно потребление и за щастие от такъв консумативен тип – особено при неговото масовизиране.

Мира Баджева: Защото няма за всички?

Д-р Николай Михайлов: Такива движения като „Окупирай Уолстрийт” изразяват идеята за справедливост като справедливо разпределение на хедонистичния шанс. От друга страна, те са и някакво самоопровергаване на този модел - като реплика на него самия - тип „Така повече не може”. Необходимо е нововъведението на някаква духовна аскеза. Най-накрая ще трябва да се ориентираме към онова, което се нарича смисъл - пророческите думи, за които спомена Андрей Райчев. Изтърваната по пътя на модерността, особено на тази късна модерност на потреблението, идея за осмислен свят е отново на дневен ред. Правят се вече някакви слабосилни, недъгави опити да бъде реабилитиран смисълът на живота, да бъдат изречени думи, които могат да обединят хората за саможертви. Защото така повече не може.

Разгневената популация на света, младите, бунтуващите се – те не могат да формулират идеология. Те формулират всъщност едно глухо недоволство и са в особен режим на очакване. Трябва сякаш да получат просветление и, между другото, съобщават на света и на себе си онова, което повече не може да бъде толерирано и търпяно, защото то е несправедливо. Само че от гледна точка на „разума”, те не представляват алтернатива на това, което е инсталирано като обществена архитектура. Светът функционира включително и през дълбинните очаквания на масата - тъкмо и само по този модел, който те искат да съборят. Това е вътрешно противоречие, което е трудно за разрешаване.

Андрей Райчев: През 1968 г. бунтът на студентите в Париж също не е бил осмислен в началото. И даже лозунгът на вълненията тогава, ако си спомняте, е: „Нямаш шанс – използвай го.” Той нарочно е формулиран като оксиморон, като нещо абсурдно. И те просто обръщат колите и ги палят.

Мира Баджева: Това прилича много на онова, което се случва в момента – в Лондон, да кажем.

Харалан Александров: Това е парадокс, заложен в самото многообразие на ролите. Например, нямаме ясни класови деления, което в някакъв смисъл обезсилва неомарксистката интерпретация на неравенствата. Тъй като част от хората, които се бунтуват срещу корпорациите, са акционери в тези корпорации. Корпорацията все повече се осъзнава като психотично същество, като нещо чудовищно, чиято експанзия трябва да бъде спряна. Националните правителства  не са в състояние да го направят и се налага да го прави гражданското общество – това в България вече почва да се вижда. Същевременно обаче голяма част от разгневените срещу корпорациите граждани имат дялове в същите тия или други подобни корпорации, които другаде някъде плячкосват и разрушават, да кажем, природната среда. Същите тези хора, освен граждани и собственици, са и потребители – на стоките, които тия корпорации произвеждат. Тоест конфликтът е вътрешно присъщ на късния капитализъм – и просто трябва да бъде разпознат, назован и деконструиран.

Мира Баджева: Но все пак бунтуващите се млади хора имат своята идеология – те се борят да отвоюват бъдещето си обратно, искат си правото си на перспектива...

Харалан Александров: От себе си обаче трябва да го отвоюват. Да отвоюваш свободата си от своите ненаситни, алчни фантазии, и да избереш да се смириш - много е класическо, но това е изходът.

Мира Баджева: Тази саможертва, за която говореше д-р Михайлов – или поне аз така я чета, означава сам да жертваш своите апетити, доброволно да се откажеш...

Андрей Райчев: Означава аскеза. Знаете ли, аз се притеснявах да не би този разговор да протече по баналния клиширан начин – той слава Богу не протече – който звучи така: „Ето има добри, прекрасни хора, които някой подтиска, политиците влияят на медиите, медиите са страхливи, да видим кой на кого се е продал…” Така щяхме да се въртим в клишето да търсим извора на нашата несвобода някъде извън нас самите.

Мира Баджева: А той е само в нас?

Андрей Райчев: Главният извор на несвободата в съвременния свят е в душата на потребителя. Друг е въпросът, че в България отделно, допълнително към тази основна несвобода, има и още една несвобода – и това е медийната стопанска несвобода.

Мира Баджева: Опряхме до свободата на словото у нас. Защо си говорим отново, че трябва да я отстояваме - не беше ли това необратимо уж демократично завоевание? И може ли изобщо да говорим за свободни медии в България в момента?

Андрей Райчев: Можем да размишляваме дълго върху създалата се крайно неприятна ситуация – не искам да обиждам никого, но тя е направо отвратителна. Стигнали сме дотам, че частните медийни собственици се състезават помежду си кой повече да се подмаже на правителството...

Мира Баджева: ...и кой по-бързо ще дискредитира и убие конкурента си, също така.

Андрей Райчев: Медиите се надпреварват да правят доноси за другарчето и да се пъчат пред властта: „Аз съм ти по-голям слуга”. Това е положението, уви. Не че е много драматично, поне не е като в Унгария, където правителството е тръгнало направо на поход срещу свободата на словото. Но правителството тук „скромно” иска от медиите непрекъснато да му ръкопляскат. И къде е коренът? Какво се случи, та медиите стигнаха дотук? Спомнете си само оная поза на Петьо Блъсков от началото на 90-те в стил „Ние сме честни частници, велики пичове, а управниците са боклуци”.

Мира Баджева: Имаше време, когато издателите и главните редактори бяха „по-велики” от всички премиери на България.

Андрей Райчев: Да, а сега сме в ситуация, при която 2-3 медийни групи вяло се дърлят кой да се подмаже по-добре на началството. Откъде идва това? Отговорът е ужасно тъжен за България и този отговор е стопански. Нито една от медиите не е печеливша.

Мира Баджева: И нито един журналист не е собственик на своята медия.

Андрей Райчев: Това обаче е следствие на онова, което ви казах. Ако направите 100 и не знам колко си вестници, 100 и не знам колко телевизии или радиа - като направите толкова много медии, резултатът ще е прост - всички ще бъдат на загуба. И съответно накрая ще бъдат купени от хора, които ги взимат, за да правят с тях не медии, а други сделки. Това се случи в България. Медиите се оказаха в ръцете на хора, които имат други интереси, не медийни, и търгуват с журналистите като с проститутки в името на своите лични и бизнес интереси.

Д-р Николай Михайлов: Освен това онези, които имат властта, търгуват със собствениците на медии като с проститутки (или ги третират като сводници). Следователно това е една каскада от проституиращи люде, специална система на перверзници, които боравят не с друго, а именно с материята на словото. И затова словото е в такова ужасно състояние днес тук. Ако говорим за свобода - а това е сега темата - ще трябва да кажем, че словото в България е в страшна ситуация на потъпкване, на фалшификация и на поругаване. Което значи, че ситуацията в България е систематизирана вече да не го допуска в неговия модус на свободно слово. Това е просто невъзможно наистина. Тези, които проддържат медии, за да ги продават като проститутки за собствени цели и изгода, рекрутират наемници, готови на всичко. Става дума за хора, които по своя антропологически и психологически силует - доколкото се продават за жълти стотинки – са способни буквално на всичко. Техните жестове са зрелищни и напоследък бяха разисквани публично като акции на агресивна безвкусица. Но тъй или иначе една извънредно грозна автоцензура шества по студиата, за да ни напомня, че живеем в режим на жълт медиен спектакъл, който фалшифицира реалноста и всъщност дисквалифицира човека. Тези медии и всички, които ги произвеждат, правят малко или повече невъзможен автентичния публичен живот в България. Това имам да кажа аз.

Мира Баджева: Четох в сайта на „Дойче веле” едно европейско изследване, което показва, че съществуването на свободни медии зависи пряко от броя на образованите граждани в съответната държава. Колкото са повече и по-образовани те, толкова повече си искат качествените и честни медии и не искат да консумират ерзаци. Как това се съотнася с България?

Харалан Александров: Зле. Показва, че българите са функционално неграмотни и не могат да сглобяват смисъла. Загубили са авторството върху свързването, върху контекстуализацията на изреченията. Тоест те могат да четат, знаят буквите и могат да сглобят думата, но не могат да сглобят посланието. Това, което хората трябва първо да отвоюват, е интерпретацията на света и на самите себе си, себепознанието и едва след това - да отвоюват територията си. Като говорим за образование, това, което се случи неотдавна – поредната трагедия в Студентски град, ясно показва, че тази територия, която би трябвало да бъде територия на знание и развитие, е деградирала до тежко гето. Това е място на развихрена чалга, на проституция, бардаци и дрога. Фактът, че такова нещо може да се случи там, където би трябвало да е сърцето на университетския живот, е много тежка диагноза за знанието и за знаещите в нашето общество. Но същевременно интерпретациите, които получава това второ убийство - в алтернативни медии, разбира се, като Фейсбук, социалните мрежи и интернет, подсказват, че младите хора започват сериозно да се стряскат. В един момент, след като загубиш контрол върху смисъла, губиш контрол и върху материалния свят – например, върху градчето, където живееш. То е на сутеньорите и на съдържателите на кръчми, а не на студентите – така рано или късно губиш контрол и върху себе си, върху тялото си. Тоест по това спускане надолу, надеждата, че ще се спрем в бедността, или безпътицата, или безизходността, е оптимистична надежда.

Мира Баджева: Винаги има по-голямо дъно, така ли?

Харалан Александров: Да, хората, загубили смисъл, губят преживяването за общност и се криминализират.

Мира Баджева: Ето как опираме пак до личните граждански свободи – да не те подслушват, да общуваш или да се придвижваш свободно, без да те следят постоянно и незаконно, без да си престъпник по презумция...

Андрей Райчев: Нашата нация е пред изпитание на рефлекса на самосъхранение. Това е пътят не към бедността – Харалан Александров добре каза, а към патологията. Ако продължим по този път, ще започнат такива неща, че не ми се говори - какво да разказвам за разложилото се тяло. Пътят не минава през това някой нещо да ни даде. Пътят минава през автоагресия, през мобилизация, през това да си забраним определени неща, да се откажем сами от тях. Пътят минава през това да намалим студентите наполовина веднага - защото 50 университета поддържат илюзия, а всъщност повечето от тях са боклуци. Да намалим броя на болниците на две, веднага. Нямаме лекари, имаме фалшификатори и надписвачи – не говоря за всички, разбира се, но за голяма част от тях. Нямаме нужда от никакви 100 телевизора. Всичко това е едно и също. Трябва да минем в режим на мобилизация. Ако трябва, да възстановим и казармата – говоря сериозно. За жалост, никой от нашите политици няма намерение да излъчи подобно нещо изобщо. Те само – пак повтарям – следят какво шепне тълпата, а тя шепне: „Дай стоки!”. По този път сме в кучи гъз, казвам ви. Това е пътят към много лошо място. Гето - място, много по-лошо от бедността. Ще идем в деградация. А деградацията на социалната тъкан е много страшно нещо - виждаме го в Русия – и трябва на всяка цена да го избегнем.

Д-р Николай Михайлов: Политиците са напълно несвободни да имат инициативата да предотвратят тази драматична деградация, този изключителен регрес на националния живот. Те са неавтономни хора. Те са много по-радикално несвободни, отколкото си мислим. Това - първо. Второ, ако в България нещо ще се състои - в порядъка на самозащитата и реабилитацията на един възможен смисъл – то задължително минава през ревизията на това, което бих нарекъл жълта медийна пораза. Този ужас, който струи от основните медии - изцяло зависими, епифеномен на здрачни интереси, същества, които надничат от джоба на тлъсти хора, собственици на медии... Аз се чудя защо няма широк граждански почин, някакъв вид разгневяване?! Вероятно това отсъства заради неговата относителна абстрактност - да бъде осъзнато, за да бъде систематизирано като действие. Но е съвършено очевидно, че през медиите тече една диктатура на крайния и унищожителен за нацията примитивизъм.

Харалан Александров: Трябва да озаптим страстите и мераците – тоест трябва да ги контролираме, ако искаме да сме свободни. И паралелно с това – трябва да освободим умовете. В момента е обратното: развихрили сме примитивните страсти и сме оковали умовете.