Обикновено на 8 март всички ме питат дали празнувам, а на мен ми се изтрива езикът да обяснявам, че "не, напротив, работя и за друго нямам време, понеже около и на 8 март редакторките на дамски списания ги скъсват от изпитване дали са "за” или "против” женския празник.

На кранистката ли е той, на майката, на колежката -

вече ми е абсолютно все тая. Понеже най-после знам кристално ясно с какво съдържание би трябвало да се напълни тази дата от календара.

8 март за мен е ден, в който

подарявам цветя на дамите, които харесвам, черпя кавалерите с лакомства, а привечер поливам празника с приятелки в чисто женска компания - щом още има мъже, които мрънкат, че били дискриминирани, задето ден на мъжа нямало, че тях никой не ги пускал ей така от работа, че винаги, ама винаги те плащали сметките и к’во, като на тоя ден подарят на любимата цвете - те всъщност й обръщали всеки ден внимание... Ето при тия тиради, като ги чух няколко пъти от различни мъжки уста, феминистката у мен се надигна:

"8 март – синдикален празник. От жени за жени!"

И защо, дами, да не превърнем този ден в откровен "производствен” празник - с всичките кавички и усмивки, които може да съдържа подобна идея?! Стига сме разчитали все на мъжете да ни обръщат внимание, да ни ухажват с цветя и подаръци, да ни забавляват. Нека има поне един ден, който да заковем като наш си, неприкосновен клубен празник, на който мъжете не са поканени.

Ще видите, че хем по-интересни ще им станем, хем на финала пак няма да ни оставят на мира. Е, ние всъщност това целим все пак :-).