На тази снимка съм на 15. Току що съм се влюбила за първи път и съм щастлива – нищо, че гледам почти свирепо. Още не подозирам, че след месец-два – тъкмо като навърша 16 - ще ми разбият за първи път сърцето. Първата ми любов ще ме изостави, без обяснения. Ще плача с дни, но няма да го питам защо – така ще разбера за сефте, че освен проклета, съм и горда. След доста време ще науча, че е бил женен и го е крил от мен. Ще го издаде накрая най-близкият му приятел.

Скоро щом престана да се сополявя, ще се хвърля на врата на първия срещнат, за да му “подаря” девствеността си. Е, не беше първият срещнат, беше си напет, хубав рокер, мадамите му се лепяха няма да ви казвам като на какво. Аз зубрех старогръцки и латински в Класическата, а той идваше от ТВУ (ето тук майка ми ще припадне!). За по-младите да обясня: Трудово-възпитателното училище е “институция”, където четенето не е на мода за разлика от моторите и метъла - по соца го имаха за инкубатор на непълнолетни почти-престъпници.
Може да ви прилича на “Всичко е любов”, ама не беше любов – беше си спасителна операция. Вече отчаяно исках да се отърва от неудобната ципа, заподозряна (от мен) за виновница за съкрушителното ми любовно фиаско. Спешно се нуждаех от смелчага, който да не му мисли много-много, ами да действа. И той се намери. Първият ми мъж.

Първото място на “свещенодействието” също не беше особено романтично: един таван на Орлов мост – но поне имаше баня. Не помня чий беше таванът, но отлично си спомням чаршафа, опръскан с кръвта ми (както и факта, че в сюблимния момент аха да объркам името на главния герой – още не бях преживяла оня лошия.) Ципата обаче се оказа упорита и проклета – досущ като притежателката си, та се наложи не само да има втори път, но и втори Първи, при това след цяла година. Междувременно аз избягах от първия Първи с писъци – имах да си връщам и си го връщах на когото сваря...

Впрочем, нямах никакво намерение да описвам първото си сърдечно разочарование и първия си секс – още повече, че веднъж вече съм го правила. Темата на септемврийския брой на “Жената днес” бе нарочно “свободно избираема” – за да са фриволни нашите автори в своите асоциации за “първите”. Можех да ви разкажа как пропуших (от суета - един ми каза, че цигарата, оказала се незапалена в ръцете ми, ми отива), как се напих за сефте (с една приятелка, бъдеща лесбийка, давихме заедно несподелената ми любов – бях се влюбила в герой от роман), как взех шофьорска книжка... Или да си спомня първата целувка, първата изневяра, първата командировка, първия ефир...

Обаче вярвам в знаците и в ироничните намигвания на съдбата, която ме разсмя само преди ден със следното съобщение във Фейсбук: “Zdravei! Nadiavam se da si spomniash koi sam!?! No za tselta shte triabva da se varnesh kam 1986 godina!”

Кой мислите беше подателят? Моят “все някой трябва да бъде първи (мъж)” - възкръсна във вездесъщия нет след цели 25 години мълчание. “Imash li taya snimka? Samo da ne si pomislish, che sym maniak nekav J Prosto skoro sabrah vsichki hartieni snimki i gi skanirah”. И ми я прати по мейла. Нямах я, нито изобщо имам сканирани стари снимки. Тази е първата.

П.П. Сега, съдбата да си запише с моливчето: “Да не вземе и оня лошият да ми пише във фейса! Много ще ми стане!

Повече по темата "Все някой трябва да бъде първи" ще прочетете в броя на "Жената днес", който в момента е на пазара.