Кристияна Драмалиева ни е изпратила текст, посветен на щастието и любовта, и цената, с която се постигат те. Ако искаш и ти да бъдеш автор във Вашият блог,то не се колебай да го направиш.

Лятно ли ти е? Да, знам. На мен също. Това обаче няма нищо общо със сезона. Толкова съм нажежена от емоции, че температурата навън отдавна няма никакво значение. Познато ти е, нали?

До такава степен си похабила сърцето и мозъка си от опити да заработят в синхрон, че не си убедена останало ли е нещо от тях изобщо. Даде старт на сезона толкова спокойно, но късметът, проклятието или каквото и да е това нещо, което те среща отново и отново с (не)-когото-трябва, просто реши за пореден път да си поиграе на гоненица с теб. Играта е следната: ти решаваш, че си щастлива, но въпросният проклет късмет отнема щастието от теб и го запраща на стотици, а в един момент и на хиляди километри. Видиш ли – в един момент изпраща и теб там, на същото това място, но ти трябва да си тръгнеш, а после ще се появи то (щастието) там, където си ти, пак ще се засечете за малко и накрая отново ще избяга. То винаги бяга.

Определено това не е сред най-забавните игри, които си играла. По-лошото е, че в надпреварите обикновено има победител, а ти си вече толкова похабена психически, че и физиката ти започна да рухва. И да, това значи, че победител в това състезание няма да си ти. Не, че има и какво още да изгубиш. Себе си вече отдавна си загубила някъде по пътя в търсене на правилното, точното и истинското, пък и на самата теб. Затова вече победата няма значение. Тя няма да ти донесе нищо. Няма да ти върне онова несравнимо усещане…

Никоя дъждовна буря и никой парещ летен ден не биха могли да се сравнят с онзи последен поглед, погледът, който получаваш след последната целувка, която повече прилича на отчайващ тих плач, породен от най-топлата прегръдка (пак последна)… Тръгваш, но бучката, застинала в гърлото ти, изтегля главата ти назад като малко кламерче, притеглено от гигантски магнит. Поглеждаш го през рамо, защото знаеш, че и той ще гледа. Трябва да гледа. Защото отчаяно се нуждаеш от същия този последен поглед, за да можеш после, когато погледнеш напред, да промиеш твоя със сълзите, които напираха през цялата последна нощ.

Не знаеш кое е по-страшно – дали да си просто луда или да си до такава степен зависима от някой, че пристрастяване към каквито и да е опиати ти се вижда далеч по-атрактивно. Наистина ли е възможно да се пристрастиш към… човек? Или просто си стигнала до момента, в който осъзнаваш, че това е човекът, а ти никога няма да получиш своя шанс да бъдеш неговия човек?

Поне си имаш нещо свое. Усещането на неговия допир, което връщаш само със затваряне на очите си. Нарича се жив спомен. Това никой не може да ти го отнеме, независимо от километрите и от времето, което минава. И именно това може едновременно да те държи жива и да те убива безмилостно във всеки един миг.