Този април загубих баща си. Видях смъртта да идва и да го взима, усетих как изстива тялото му. Не е ли това най-далечното възможно разстояние между хора, които се обичат? Вече не споделяме този свят, физическия. Но има други светове, в които продължаваме да сме заедно – на спомените, на сънищата, на стиховете, на мислите…

„Човек цял живот говори с някого, без той да е при него. Какво сме един за друг освен мисли? Мисли за някого в твойта глава, мисли за теб в нечия глава”, каза ми по скайпа Калин Терзийски – беше си терапевтичен разговор от разстояние, нека не забравяме, че той освен поет и писател, е и психиатър. А от накъсаните му думи за утеха се роди неусетно стих (не съм го питала дали мога да го публикувам):

Човек е Робинзон.

Когато сяда на пустинната си маса,

слага не само един прибор

и яде възпитано,

защото никога не е сам.

Преди него на помощ ми дойде друг поет, отдавна покойник. Докато гледах с болка и любов покрусената си майка, си спомних онова стихотворение на Александър Геров:

Нашите майки седемдесетгодишни

са вече малки момиченца.

Те се разхождат сред цъфнали вишни

И къткат пиюкащи пиленца.


Гледа ги слънцето с обич и страх,

милва ги и им се радва.

И предпазливо надвесва над тях

своята огнена брадва.

 

 

Не се ли образуват най-големите разстояния в нас самите, когато не говорим навреме за важните неща с любимите си хора? И колко лесно е да запълним тия пукнатини, стига просто да сме живи. С думи и близост – дори и да ни делят хиляди километри разстояния.

А още по-преди това Бинка Пеева, един от авторите по темата за любовните разстояния в майския брой на „Жената днес”, ми прати по и-мейла едно „изпаднало” стихотворение, посветено на далечен любим. Заръча ми да му намеря място. Мястото му е тук:

Пустинен вятър в главата ми

моля те

приготви любимия си пуловер
донеси ми го
да го облека от летището
ще го стопля и съживя
после ще го разхождам
на голо
из смълчаната къща
и не, няма да ти го връщам
мога да ти го дам
назаем
когато си тръгна
понеже ще е задълго
като предпазна жилетка го слагай
какво, че няма да знаем
ти ли ме чувстваш вътре
или аз тебе чувствам

и дали не е едно и също…

 

Този брой всъщност е затова, че когато има любов, разстояния няма. Ще го разберете още, ако прочете романа „Любов” на турската писателка Елиф Шафак – както и историите за и от нея в списанието ни.

Ако искате да прочетете повече по темата за любовните разстояния, търсете последния брой на сп. "Жената днес".