Някога смятали, че Луната отблизо изглежда като Кападокия. Днес вече се знае, че и Луната дори не прилича на тази единствена по рода си, невъзможна и магическа област в азиатска Турция.

Бях много чувала и чела за надиплената й и обдухана красота, за сухата й земя, осеяна с каменни фалоси, надупчена от ветровете и човеците като гигантски мравуняк. Но когато я видях с очите си, се изумих най-вече как Кападокия лениво се е протегнала и миролюбиво е завзела не само отредената й “по закон Божи” земна повърхност, ала и недрата (с подземни градове, достигащи до 8 етажа дълбочина), пък и въздуха високо горе – с многобройните пъстри и бавни балони, които правят сутрешното й небе едно от най- на нищо неприличащите небеса на света.

Човек и добре да живее, трябва да дойде в Кападокия. За да се докосне до мистиката и гения на природата, а после да се отпусне в съзерцание на този умиротворяващ космически пейзаж. Имам чувството, че съм вид Алиса, озовала се в Страната на Пясъчните замъци, на брега на каменно море, но приказните творения на тукашните деца-великани, слава Богу, няма да се изличат с първата плиснала вълна...

За всичко е виновен вулканът. Името му е Ерджиес и се издига на 3917 м височина, а снежният му купол доминира хоризонта на региона. Когато избухнал преди 200 хиляди години, лавата и пепелта му формирали меки скали, които суровият тукашен климат омачкал като глина. Студовете и жегите, дъждовете и ветровете са истинските ваятели на тези смайващи скулптури, напомнящи ту грамадни гъби, ту фалоси. Местните са ги кръстили “комините на феите” – можете да ги видите в местността Пашабаг на път към каньоните на Зелве, на входа на Юргюп, северно от Учхисар, в долината Гьореме...

Всъщност чудесата на Кападокия са пръснати сред няколко градчета и села между големите градове Кайзери (Кесария) и Аксарай. На тази древна земя още през XVII век пр. Хр. се заселили най-напред хети и асирийци. По-късно първите християни харесали района за свой дом и вдигнали тук (по-точно прокопали) своите ранни църкви и манастири, скални и подземни поселища.

По запазените до ден днешен стенописи в трийсетината пещерни църкви в Музея на открито в Гьореме можем да проследим различните тенденции в изобразяването на Исус Христос и християнските символи. Много от фреските, датиращи от VII до XI век сл. Хр., са чудесно съхранени - като тези в Каранлък Килисе/Тъмната църква - заради ограничения приток на светлина. Другаде стенописите са почти погълнати от времето и яркото слънце, но също и (внимание!) от хората - и това съвсем не е метафора. Късните християни вярвали, че пиенето на натрошени парченца от въпросните фрески, разтворени във вода, лекува по чудодеен начин всякакви тежки болести. Така местните, пък и туристите унищожили голяма част от безценните стенописи, докато властите се усетят и забранят директния достъп до тях в най-важните паметници из долината.

Само два от десетте подземни града в Кападокия са отворени днес за посетители. Особено впечатляващ е Каймаклъ, прокопан на 25 метра дълбочина. Тесните му и ниски коридори, по които туристи от цял свят пълзят, превити на две, се спускат до миниатюрни стаички и по-просторни зали за събрания, до хамбари и складове, до църкви и гробове, кладенци и изби. Специална вентилационна система е доставяла въздух на обитателите му от предхристиянския и ранно-християнския период, които се криели тук от нашествия и преследвания – понякога в продължение на много месеци, без да излизат. Осемте етажа на градчето днес са осветени и обезопасени, но въпреки това усещането вътре е подтискащо и човек инстинктивно бърза да излезе на открито. Във всеки момент този лабиринт е можел да се превърне в затвор - жителите на Каймаклъ се спасявали от преследвачите си, като преграждали тесните проходи с обли воденични камъни и ги оставяли в плен на мрака.