Ако Либия се струва днес за българина заплашителното лице на Арабския свят, то Йордания е дружелюбният му профил. Човек, минал и през двете места, най-лесно може да го оцени.

В Либия времето тече с гъста лепкавост; в Йордания часовникът на обществения организъм цъка с европейска точност - дори и в най-размекващите мозъка жеги. В Либия всичко е приблизително (и това й придава опасен чар). В Йордания западната цивилизация се усеща на всяка крачка - уговорките за срещи се спазват, транспортът идва навреме, в магазините и ресторантите се продава всякакъв алкохол (долу сухия режим!).

В Йордания нито за секунда не губиш чувството си за сигурност - държавата бди почтително над туриста. А всички надписи по улиците са освен на арабски и на английски. Просто няма йорданец в сферата на услугите или в администрацията, който да не говори прилично езика на Шекспир. Сухата статистика сочи, че Йордания е арабската държава с най-голяма степен на грамотност.

В Либия чужденецът (особено ако е неарабин и неафриканец) е напрегнат самотник. В Йордания гостът от странство е цар. Най-луксозните хотелски вериги се надпреварват да му предложат покоите си; ресторантите, кафенетата и баровете са безчет. В Триполи вечер няма къде да идеш - в най-добрия случай на малкото старинно площадче край традиционния сук (пазар - б. р.) можеш най-много да пушиш наргиле и да пиеш чай. Но само докато падне мракът. В Аман и в Акаба (йорданския курорт на Червено море) по същото време почва бляскав нощен живот.

Из баровете кючеклийки кършат сластни снаги (най-добрите се оказват рускини), а певици с миловидни лица извиват гласове в някакво странно за пришълеца, но заразително арабско диско. По масите има и западняци, и местни семейни двойки, и (колко е малък светът!) български моряци. А също и ята самотни арабски момичета - модерно облечени, с панталони, с впити дрешки и голи ръце. Полюшват се в ориенталския дискоритъм, усмихват се широко, даже предизвикателно. Това е най-младото поколение жени - майките, бабите, прабабите и прапрабабите им не са и сънували подобна свобода.

Снимка: Thinkstock/ Guliver Photos

Дина Зорба е палестинка с йордански паспорт. Като нея са половината от скромното (4,5 млн.) население на Йордания. Палестинските бежанци, дошли след основаването на Израел през 1948 г., и местните йордански племена са фифти-фифти в хашемитското кралство, независимо едва от 1946 г. Вече са зараснали раните от гражданската война през 1970-1971 г., когато покойният вече крал Хюсеин изхвърля със сила въоръжените палестинци от страната си, предусещайки опасността, сполетяла по-късно Ливан. Днес палестинците са интегрирани в обществото, държат главно икономическите лостове. Представени са и в правителството.

Дина е журналистка на 40 и няколко, майка на 2 деца, които гледа сама, без прислужници. Критична, пряма, привлекателна, разкрепостена. И феминистка. Била е парламентарна и правителствена репортерка в най-големия тукашен всекидневник "Ал Раи", издава луксозното месечно списание за арабската жена "Шаркият", разпространяващо се в целия Ориент. Еманципацията си пробива бавно път в Арабския свят, твърди тя. Вярно, младите воюват за независимостта си, но улиците на йорданските градове бъкат от плътно забулени мъжки "заложници". "Всичко зависи от семейната среда и от образованието на самите жени", обяснява Дина космическата разлика между нейния свят и този на съседната "пленничка в черно". Ако родителите са по-заможни, със светски разбирания - пращат децата си да учат в чужбина и те се връщат вече със съвсем друг манталитет и разбирания за живота. Но за съжаление силният пол е този, комуто по традиция се полага да събира знания далеч от родното огнище. Самата Дина е завършила Американския университет в Кайро, родителите й са изкарвали добри пари в Кувейт, след войната в Персийския залив се установили в Аман. За разлика от кувейтските си посестрими, които имат право да гласуват едва от 2006 г., йорданските жени от "цели" 25 г. упражняват своя вот, но това изобщо не означава, че в тукашния парламент влизат като депутати жени. Не е така с медиите – журналистките не са малко, но трудно се добират до началнически постове.
Снимка: Thinkstock/ Guliver Photos

Очаквайте продължение.