Като тийнейдържка бях на ти със стереотипите. Нещата бяха или черни, или бели... Само дрехите ми бяха розови... и музиката, която харесвах. Всичко черно за мен не беше модерно. Видех ли човек с очила, си казвах - ха, зубър! Дали? Този човек ОЧЕвидно е имал проблем със зрението. А аз – с разсъжденията. Не знам дали си вярвах или просто гледах много филми. По-скоро второто. Нещата се промениха, когато...
Опознах метълите...
Проблясъкът на здрав разум се появи, когато бях на около 17 г. Е, все някога трябваше да се случи. Срещнах компания метъли на един купон. И то какъв! Слушахме поп фолк, латино, поп... нищо общо с тежките звуци на метъл музиката. Първоначално дори не разбрах, че въпросната дружинка са привърженици на този стил и се заприказвахме. Ако имах тази информация, вероятно щях да стоя далеч от тяхг.
Тогава смятах, че метълите са опасни и агресивни. Повърхностно схващане, нали? Установих, че доста от представите ми са грешни. Или поне в онзи момент и за онези конкретни хора. Впоследствие на запознанството ми имах удоволствието да посетя няколко рок и дори метъл концерта, където се докоснах до същината на метълската философията. Те са бунтари – факт! Но бунтът им не се състои в предизвикване на побоища и скандали. Е, със сигурност има и такива случаи, но не това е цялостната картина. Бунтът е срещу стереотипите, налагани от обществото. А самата музика е начин за идентификация, начин да се отделиш, да си различен, отдушник на всички емоции – щастие, тъга, ярост, страст.
Попитах един метъл какво намира в тази музика, защо е толкова важна за него. Получих доста интересен отговор:
Светът не е съвършен, а на моменти става доста грозен – насилие, кражби, смърт. Тази музика е начинът да излея яда си. Клин клин избива!
За рапа
Чувствата, положителни или не, се изливат в рими. Уличната музика за рапърите е своебразно изкуство. Ако поетът пише, за да изрази някаква емоция или усещане, рапърът прави същото, но чрез езика на улицата. Вулгаризмът настрана! Ругатните не са самоцел. Те също са бунт – срещу всичко, което носи тъга или ярост. От любов до трагедия и жестокости. Така поне ми обясниха рапърите, които познавам. Смъкнатите им дънки, накривените шапки и големите тениски са символ на свободата – тази на словото и на тях самите. Всъщност, погледнато от тази страна, нещата изглеждат доста философски. Преди да разбера всичко това, смятах, че рапът е „просто начин да попсуваш на воля” с музика и ритъм. Така разбих още едно от клишетата, които смятах за пълна истина – че рапърите са вулгарни и груби хора, които просто си нямат друга работа освен да... рапират.
Въпросът е на кого ще попаднеш, да не вземеш на дълбоко да пропаднеш. Животът е различен, отчасти симпатичен и да бъдеш отличен... е, стига с рапирането!
Поп фолкът и IQ-то...
IQ, IQ, IQ – от това ще излезе страхотен кючек! Бързите и горещи ритми имат всякакви фенове. От личен опит знам, че адвокати, и то добри и неподкупни, програмисти и какви ли още не се наслаждават на поп фолка, но това не се отразява на интелигентността им. Който си я има, си я има! Всеобщото схващане е, че хората, които танцуват по масите (и под тях), се славят с недотам богат умствен капацитет. Е, сигурно има и такива, но дали няма такива и сред феновете на техно музиката, например?
За всички заедно...
Ето тук съм аз - слушам всичко, буквално. Просто избирам най-доброто (според личните ми критерии) от всеки стил. Е, определено поп и рок музиката са моята слабост (за второто имат „вина” гореспоменатите метъли). Така или иначе метъла, чалгата и рапът са стиловете, които падат под тежката ръка на стереотипа, който ги подтиква да враждуват помежду си. Метълите искат да намажат пръстите на чалгарите с олио, за да престанат да щракат с тях. Чалгарите искат да облекат метълите в нещо цветно, а рапърите превръщат в иронични рими образите на чалгата и метъла. За останалите, които слушат нещо различно от изброеното, със сигурност има какво да се каже – при тях пак има нърдове, печени, съблечени и каквото още му хрумне на човек. Колко всъщност е важно и определящо за характера ни, каква музика слушаме?
Нека погледнем от веселата страна на нещата, но с елемент на сериозност. Можем ли да преценяваме хората само по музикалните им предпочитания? А можем ли да отделим частта от цялото? Тогава то няма да е цяло, нали? Човешкият характер е съвкупност от елементи, които не бива да се отделят един от друг, ако искаме да видим цялостния образ.
Светът е място, в което хора, време и пространства се сливат в едно неизмеримо разнообразие. Музиката е един красив начин да изразим това разнообразие. Ако всички бяхме еднакви, как ли щеше да звучи тя?
