Когато Наталия се разболяла от рак, си купила розови чаршафи. И тръгнала, сплетена на плитки – като ученичка.
Дотогава мразела розовото – сигурно защото много бързала да порасне, да загърби бонбонените панделки и кукли на детството... Искала спешно да стане мноого голяма и от мноого бързане, като Алиса в Страната на чудесата, прекалила със сиропа за порастване. Ненавършила още 40, на два пъти се сблъскала челно със смъртта. Била на 28, когато на метри от нея издъхнал от инфаркт най-близкият й приятел, партньор и любим. На 34 й открили рак на гърдата. Междувременно оглушала на 80% от лечение с гентамицин. И днес е тоолкова голяма, че 38-годишна е в климактериум, предизвикан от хапчета. Хормоналната терапия срещу туморите не прощава на женствеността. В някакъв смисъл Наталия вече не е жена, а момиченце, пак. Има за житейска задача да си открие наново детството и да настани в живота си невинността и уюта му. Спи в розови чаршафи („В крайна сметка неприязънта ми към розовото е само едно предубеждение – бариера, която сама съм си наложила”, казва). Ходи с плитки и забърква билкови отвари и мазила в причудливи бурканчета – търси специални хора за специалната си натурална hand made козметика. Живее поредния нов живот.
С Наталия Новачкова ме запозна писателят Калин Терзийски. Тя е завършила режисура в Нов български университет и иска сега да направи филм за рака на гърдата – да разкаже историята на две болни жени, които обичат един и същи мъж. Съпернички в началото, накрая те стават приятелки. Кайо Терзийски е сценарист на лентата - ако се намерят за нея обаче достатъчно пари. В търсене са - досега само от фармацевтичната компания Roche са се съгласили да отпуснат част от сумата за заснемане на филма.
Наталия е хубава, умна и одухотворена жена. Няма нужда от много думи, за да установим, че сме в резонанс. На втората среща научавам, че е Лъв (като мен). За Лъвовете, чела съм, гривата (косата) е много важна. Наталия има красива и тежка златна коса – тръска я понякога точно като лъвица. И докато я разпитвам за нейната сложна история с рака, ми разказва, че психологически най-зле й подействала именно загубата на косата й по време на химиотерапията. „Не е заради суетата. Почувствах се беззащитна – сякаш ме бяха подменили, бяха ми сменили идентичността. Този женски реквизит се оказа много важен – като щит, като дреха, като ограда... Без коса останах гола. Не можех да я заметна по време на разговор или флирт, нямаше как да я използвам в жест или в роля, нито да прикрия зад нея очите си или някоя гримаса”, спомня си Наталия.
Майка на двама синове, на 30 тя ражда Симеон, на 32 – Йордан, а на 34 - рак. (Спомням си: „Откъде пък ги завъдих тия рачета, дето се разхождат в мен”, казваше почти любовно баща ми, преди да си отиде от тоя свят с черен дроб, разяден от рака – имаше черно чувство за тумор във всякакъв смисъл).
„Напипах бучка в гърдата си и веднага отидох на лекар. Казаха ми да не се притеснявам, не била опасна. Обаче аз се притеснявах, нещо в мен не ми даваше мира и след 1 месец настоях да ми направят операция. Трябваше да е уж рутинна, а се оказа, че става дума за изключително страшна и бързо развиваща се разновидност на рака. Имах късмет, че хванаха тумора в много ранен етап”, разказва Наталия.
Връщам я назад – към първата й среща със смъртта. С първата й любов Боби отварят звукозаписно студио и докато боядисват стените му, блажна боя капва в окото й. „Слязох до аптеката долу за лекарство и като се върнах, Боби вече го нямаше. Тялото му се беше свлякло на пода, бяха се събрали хора, а аз се почувствах странно спокойна, в никакъв случай изоставена – усещах утешаващото му присъствие наблизо.” Боби е на 33 и след смъртта си често я посещава насън – за да я благослови сякаш или за да я предупреди за неща, от които да се пази. 9 месеца след като загубва любимия си, Наталия се запознава с бъдещия си съпруг, а в деня на панихидата за 1 година от смъртта на Боби го среща отново - тогава пламва новата любовна искра в живота й. „Не исках да ходя след помена никъде, но баба ми настоя – изрита ме навън насила”, припомня си.
Преди да чуе страшната диагноза „рак”, Наталия сънува Боби много ядосан - как бута ръката й в електрическия контакт. „Когато го загубих, бях обсебена от мисълта за смъртта, знаех наизуст всички некролози в квартала. Нашите вкъщи се плашеха да не се побъркам. А аз постоянно превъртах наум страховете си – плашеше ме внезапният край на живота, фактът, че оставяш в шок близките си и куп недовършени неща. Продадох студиото – тежаха ми спомените и несбъднатите планове. Заживях нов живот, омъжих се, родих...”
Съпругът й е този, който не й позволява да потъне в страданието, когато разбира, че е болна. „Мислех, че е твърде хладен към мен, а се оказа, че е избрал правилното поведение – да не ми съчувства особено и така да не ми позволява да изпадам в самосъжаление. В продължение на 2 години след операцията Наталия се подлага последователно на химиотерапия, лъчетерапия и хормонотерапия. „Последното ми създаде най-големи проблеми – предизвикан климакс и паническо разстройство. Тъй като естрогенът ми беше спрян изцяло с хапчета, чувствителната ми психика на жена се изостри до повтарящи се често панически атаки, адско сърцебиене и загуба на чувство за реалност. Нужни ми бяха още 2 години, докато организмът ми се адаптира към липсата на женския хормон, която позволява на адреналина да достига пикове. Точно тази липса на контрол върху себе си ми попречи да се вградя отново в живота, да се социализирам.” Наталия започва да ходи на психотерапия и е много благодарна на своя аналитик Галя Петрова. Убедена е вече, че психотерапията трябва да се поеме от Здравната каса – поне за онкоболните.
„Питах се дълго, разбира се, защо точно на мен се случи това. Знам вече и част от отговорите – защото лошо управлявам живота си, защото съм непостоянна натура и никога не съм имала център, защото много рядко довършвам нещата си, трудно съчетавам хаотичните си идеи и цели с присъщия ми педантизъм (асцендентът й е в Дева – любителите на астрологията знаят защо е важна тази ремарка – бел. авт.). Чрез болестта като че някой ми казва да намеря центъра си и да се концентрирам, да се посветя на нещо, което да има добър изход. Това е урокът.”
Наталия е убедена, че ракът е заболяване на неправилния начин на живот – поразява онези, които потискат същинската си природа, не отстояват собствените си потребности и живеят чужд живот. „Сбърках, защото никога не заявих категорични позиции - твърди тя. - След като се разболях, се концентрирах в 2 неща: живот и любов. Само тия две неща ме интересуват днес. Разделихме се с мъжа ми – продължаваме да сме близки, но не живеем заедно. Усещам, че хората ми се чудят – според тях такава като мен: на 80% глуха и с диагноза рак, трябва да се кротне и да седи до мъжа си. Но аз не се боя да остана сама. Рутината е тази, която ме разболява - не мога да живея между 2 релси. Онкодиагнозата ми отвори очите за откритието, че животът трябва да тече по-леко, да се живее по-ведро и с повече радост. Може и в по-кратък срок да ти се случат определени неща, но трябва да се стремиш да не пропуснеш нищо, което обичаш, което те радва или те зарежда. Мисълта за липсата на време е страхотен мотив.”
Според Наталия хубавият и здрав живот е простият. Пътят към него? Да правим повече необмислени неща без колебания, следвайки сърцето си. Да живеем по-елементарно и по-директно, с повече спонтанност и с чисти, автентични емоции. Твърде подреденият, рамкиран живот е свързан с прекалено много (само)ограничения – тя смята, че нейната страшна диагноза я е освободила тъкмо от тях. „В периода след болестта се почувствах по-щастлива, защото цялата любов на хората около мен се събра в едно място (аз). Филтрирах всичко и остана само най-важното.” Почнала да ходи на йога, да извлича мъдрост и наслада дори от най-незначителните житейски случки. Смъкнала от себе си авто-лимитите като плащ.
А мисълта за децата? – питам я. „Да, това беше единствената потресаваща мисъл, която ми остана. В периода на болестта и кризата дори се хванах, че ги отдалечавам от себе си несъзнателно. За да не ги привързвам към себе си, за да не им липсвам после. Но когато осъзнах какво правя, приключих с това с желязна ръка.”
Такава е Наталия – крехка, дръзка, вглъбена, малко тъжна, пълна с вяра, с медно руса коса и особен пламък в очите, с голям апетит за живот и любов. „От нещата, които имаме и губим, идва мъдростта. Това е животът. Затова се променя лицето на човек, тялото, очите”, заключва.
На изпращане ми казва: „Няма нищо по-страшно за мен от безличието, от това да живееш казионно, без акценти. Вече не планирам нищо, не мисля за бъдещето. Защо трябва да става всичко на всяка цена?” И усещам сякаш как татко зад гърба ми й маха тихо с ръка.
